– Тази седмица беше премиерата на две ваши книги – „Събрани разкази“ и „Разпилени разкази“. Защо решихте да ги представите заедно?
– Ами как да ви кажа… От страх. Ха. Наистина. Разпилените разкази са толкова шантави и странни, експериментални, та чак ме беше страх, че ако не са подпрени от едни сериозни, реалистични и разумни разкази – ще ме приберат. Там, където съм работил в миналото (б.а. – психиатрията в Курило). Това прилича на ситуацията, в която се шегуваме дръзко, а след това се покашляме смутено и казваме: „Това беше шега.“
Та така. Аз изпитвам ужас от мисълта, че сегашните хора не разбират от ирония и от абсурден хумор, от освободен хумор. Смятат за смешни по-скоро обидите, подигравките или падането от втория етаж. На някого друг, естествено.
Пошегувах се, че от страх издадох смешните си неща заедно със сериозните, за да не ме помислят за лековат и глупав, да не ме помислят за луд. Трябваше ми легитимация за моята сериозност. Събраните разкази. Но в тая шега има доста истина. Изпитвам ужас от хора без чувство за хумор.
Писателят Калин Терзийски
И защитавам от тях своите весели и щури дечица – разпилените разкази.
А всъщност смятам разпилените разкази за най-вихрените и най-радостни, най-жизнени мои произведения.
– По какво си приличат и различават двата сборника?
– И едните, и другите разкази са писани от един и същ човек. Това е някак трудно да се осъзнае – човек никога не е един и същ и все пак винаги е един – все е той.
Понякога е тъжен, мрачен и обича да мъдрува, понякога е весел и дяволит, готов да подвежда и да обърква всички – включително и себе си. И пак е Един.
Смешните разкази (разбирате, че ги наричам смешни съвсем условно) имат най-вече за цел това – да накарат хората да си дадат сметка, че нещата никога не са точно такива, каквито сме си въобразили, че са. Разпилените разкази са писани, за да ни изваждат от тъпия комфорт на отдавна наложените ни представи. Някой ни е казал още като малки: татко е висок и силен, а мама пере в неделя. Аз казвам – значи мама е пералня, а татко е жираф. Нали така, мили деца?
– Как идват историите при вас? Какво ви предизвиква, за да седнете и да пишете?
– Ходя по улиците, след това сядам и се замислям. Какво видях, което си заслужава? – така се питам. И примерно не откривам нищо. И след това взимам случка, която не е кой знае колко интересна. Тоест – няма нищо забележително в нея. Няма нищо завършено и показателно – нито от етична, нито от естетическа гледна точка. И си казвам: А като си такъв майстор – можеш ли да опишеш тая тъпа случка така, че да заблести? М? Да се превърне от нещо напълно незабележимо в нещо изключително? Да вкараш толкова финес и проницателност в анализа на ситуацията и детайлите, че от сива глупост да стане шедьовър? М? Можеш ли? И вече – предизвикан и освирепял – се хвърлям и започвам да пиша. Кротичко.
– Къде е границата между смешното и тъжното в литературата, а и в живота?
– Границата е в няколкото секунди мислене след смеха. Смееш се – замисляш се над това, на което си се смял – и вече ти е тъжно. Или тъгуваш и после се замисляш за преходността на всичко – на тъгите и на животите – няколко мига – и се разсмиваш.
Въпросът е, че след като си се натъжил – после може пак да се разсмееш. Това е мъдрост. Всичко е тъжно – щом е човешко. Накрая всички умираме. Но преди това пада доста смях. Смехът е оръжието на мъдрите.
– Важни ли са тиражите за един писател и колко е четен, или това е приоритет на издателя?
– Много са важни, разбира се. Не знам за всички други писатели, но за мен и за познатите ми писатели са важни. Аз се издържам само с писане. В България това се смяташе доскоро за безумие, за невъзможно (естествено – като казвам, че се смяташе за невъзможно, говоря за честните съвременни писатели, не за тия, които обслужваха или обслужват властта – все още, колкото и да е чудно – има такива). Та така де – да си просто писател и да живееш от това – абсурд!
Но аз го правя. И затова много държа издателите и търговците да ми съдействат в тоя безумен експеримент. Знаете ли – даже чешки, полски и сръбски журналисти са ме питали с учудване: Наистина ли се справяте само с писане? При нас това е невъзможно. И аз с една особена, нахална гордост им казвам: Мхм. Да. Само с писане! Пипнете ми бицепсите…
– В Русия обмислят да въведат като отделна професия – писател. Какво е да си писател според вас – талант, труд, професия, бизнес?
– Това е нещо велико. Това е като да си герой. Древногръцки, съвременен, сюрреалистичен. Луд за връзване, Остап Бендер, Швейк, домашен мъдрец, откривател, палячо, учител и отшелник. Проправяч на пътища. Утъпквач на пъртини за човешката мисъл. Трябва да умееш много неща. Да пишеш – най-вече. Но и да представяш това, което си написал. И да се бориш – с издатели, търговци, с други писатели, с читатели. Да се бориш в най-добрия и благородния смисъл – с тях и за тях, за вниманието им, за любовта им, за омразата им – защото е хубаво и да те мразят! Да те чувстват, да потреперват от теб, да се вълнуват от теб. Трябва да създаваш бури. Да. Писателят е създател на бури. В душите.
– Какви са проблемите на българското книгоиздаване и какво трябва да се промени?
– Просто трябва наистина, казвам наистина, да се приеме на сериозно литературата. Да се осъзнае, че ако искаме възраждане – то може да дойде само с написаното от писателите. Спомнете си какво е Изповеди на Русо или Енциклопедията на Дидро – за Просвещението. Или История славянобългарска – за Възраждането.
Трябва да се приеме съвсем насериозно съществуването на Съвременни български писатели! На Големи Съвременни Български Писатели. Има ги. Докато се смята, че нещата са просто „да изкараме нек‘ви кинти“, докато се смята, че това с писането и издаването е просто някакъв не особено печеливш бизнес и „тия неща“ не са особено важни (важни са колкото примерно производството на трикотаж) – нищо няма да е добре.
– Как си обяснявате факта, че напоследък най-четената книга е на влогъра Емил Конрад?
– Просто четенето излезе извън сравнително тесния кръг на „четящите“. Някои смятат, че в България те са не повече от 50 хиляди. А книгата на Конрад се чете и от деца, които иначе не похващат книга за нищо на света. Не е лошо. Това може да ги подмами и утре да ги видим с Достоевски в ръка. Това е полушега. С няколко капки надежда в нея.
– Работили сте и като психиатър, а сега сте писател – кой успява да помогне повече на човек – писателят или лекарят?
– Мисля, че съм помогнал на повече хора да направят по-смислен или по-добър животът си като писател, отколкото като лекар. И това не е чудно. Оръжието, с което боравя сега, е оръжие за масово поразяване. Идеите. Поезията.
– Изобщо възможно ли е изкуството да лекува – книга вместо рецепта и хапче?
– Мисля, че е възможно. Не бих махнал операциите от апендицит, не бих ги заменил с литературни четения – но много добре знам каква е окриляващата и спасителна сила на изкуството. Знам как от някоя обезсърчена дрипа то може да направи герой.
– Оцеляването национална болест ли е за българите?
– Не оцеляването. А Вечното оправдаване с оцеляването. Ние си купуваме хладилници за хиляда лева, коли за петдесет хиляди и казваме, че оцеляваме. Едвам оцеляваме! С беемвенцата и аудитата. А обяснението на тоя феномен е просто: Човек казва, че едва оцелява, за да не го закачат. За да не изискват нищо от него. Това оправдание звучи така: Не изисквайте от мен ни да съм хубав, ни да съм добър, ни да съм възпитан, ни да съм почтен, ни да съм честен, ни да съм работлив! Та аз оцелявам, не виждате ли?! Аз даже няма да се къпя, защото аз О-це-ля-вам!
– Според международните изследвания българите винаги са на дъното – най-бедните, но и най-нещастните. Защо се получава така според вас?
– Ако не бяхме пълни идиоти, щяхме поне икономистите и социолозите сред нас да отбележат, че ние по Индекс на човешкото развитие (най-сигурния многофакторен начин за оценяване на качеството на живот – и пари, и здравеопазване, и образование, сме на 68-70-о място. В списъка от 200 страни!
А това далеч не е последно място, нали така? Ние сме малко или даже не малко по-напред от средата. Ние сме горе-долу на опашката на най-богатите. Но това, че сме царе на себеокайването и черногледството – това е така.
Просто трябва да се стегнем. В най-ясния, простичък, човешки смисъл. Да се оплакваш, е заразно зло. Когато в лодката има пробойна и някой започне да пищи, че потъваме, тоя някой го изхвърляме от лодката като саботьор. А ние се хващаме за помпите и залепваме лодката. Докато дупчицата е още малка. Помнете – 68-о място от 200 страни!
– Как променят живота ни социалните мрежи?
– Много. Хората общуват. Това е хубаво. Майки говорят с децата си – от Луковит в Лос Анджелис. Писатели си пишат с феновете си – от Банкя в Модесто, Калифорния. Но тук всеки има отговорност – да внася в социалните мрежи тия етични правила, които искаме да царят навсякъде.
Източник: в. „Телеграф“
Add comment