Милена е хубаво, младо и образовано момиче. С Иван са заедно от доста време и винаги съм мислила, че идеално се допълват. Когато тя е уморена и намръщена, той търпеливо разсейва облаците. Щом го види, че се връща от работа изморен или ядосан, тя действа по старото правило: първо нахрани мъжа си и остави всичко друго за после. И понеже знаех, че е умница, много се изненадах от спора между тях, който прерасна в истински скандал. При това си го устроиха пред мен, а не насаме.
Всичко започна от въпроса за квартирата им, който двамата обсъждаха от доста време. Знаех мнението на Иван – както целият свят живее с кредити, така ще живеят и те. Още повече че той работи в стабилна компютърна фирма, печели добре и няма притеснения за това как ще покрива 
месечните вноски. Искаше да спечели Милена с добре подготвен план – намират жилище, вземат кредит, работят и изплащат. Край на квартирите, наемите и безкрайното местене.
Предложението му изглеждаше съвсем разумно.
Като го чу обаче, Милена подскочи до тавана и отсече: “Живот със заеми? Никога!“ Знаеше си своето и дори не опитваше да проумее аргументите на Иван. Той се въоръжи с всичкото си търпение и упорито я убеждаваше, че няма от какво да се страхува, че няма да позволи двамата да останат на улицата, че им е време да станат родители и той носи отговорност и за децата, които един ден ще имат. Като чу това, Милена сякаш се смали, укроти се, млъкна и… зарони крокодилски сълзи. С Иван се спогледахме – и двамата не разбирахме какво се случва. Той като един влюбен мъж на място стана, отиде при нея и я прегърна. Тя направо потъна в мечешките му лапи и продължи да хълца.
След като изхаби цяло пакетче носни кърпички, Милена се поуспокои и започна да разказва подробности от детството си, които не знаех нито аз, нито Иван. Двамата познавахме родителите й и не очаквахме от живота й с тях да излезе нещо драматично, но сбъркахме. Бащата на Милена, когото харесвахме, защото е веселяк и купонджия, бил истински прахосник. Малко от заплатата, която наистина изкарвал с тежък труд, влизала вкъщи. Той обичал компаниите, пилеел си парите по приятели и заведения, заигравал се и по ротативки. Когато майка й му се карала, че пак са на нула, а дори не е минала средата на месеца, той се усмихвал и глупаво я съветвал да вземе от някого назаем. И тя, като нямала какво друго да прави, ходела при приятелки и комшийки, взимала по 10, по 20, по 50 лева – колкото й давали. Принудила се дори да причаква мъжа си на входа на фирмата в дните за заплата. Гледала да изкопчи от него възможно най-много пари, за да може да върне старите борчове и да остане нещо, с което да устискат по-дълго. Милена навсякъде ходела с майка си – и когато молели за заеми, и когато ги връщали, и когато дебнели баща й да се появи със заплатата. Колкото по-голямо ставало момичето, толкова повече умирало от срам при всяка подобна „финансова операция“. Мразела да разнася по съседките брашно, ориз, олио и други продукти, които майка й взимала, спасявала положението вкъщи и връщала. Още тогава се зарекла, че никога няма да вземе и 1 лев назаем. Накрая призна, че дори целият свят да живее на кредит, това няма да промени решението й. Ще харчи, колкото има, но на никого няма да е длъжна и от никого повече няма да се срамува. До това я довел нейният весел, широко скроен баща, душата на компанията и на купона. Така ми стана ясно защо умната и усмихната Милена рядко излиза с приятели, винаги пазарува със списък и всеки път настоява да си плати своята част от сметката.
Една приятелка
Можете да споделите с нас историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment