Повярвайте ми, не задавам въпрос, за мен той е риторичен. Въпреки това ще се радвам да прочета и други мнения, за предпочитане от мъже. Пиша тези редове заради бившата си приятелка Вера. „Почти съм влюбена в него“ са нейни думи – едно към едно.
Бях луд по нея, никога не й намекнах, че – преди да дойде при мен – бе гадже на мой приятел. За мен миналото няма значение – само настоящето и бъдещето. Това съм научил от баба и майка си, които ме отгледаха с много обич, дори повече от необходимото. Но обстоятелствата са го наложили. Преди много години баба ми останала вдовица, дядо го намушкали при сбиване, след запой в кръчмата. Тя била само на 26, а мама – единственото й дете Ако – на 4. Погребала съпруга си, събрала малко багаж, двете напуснали градчето, близо до Варна, и се заселили в София. Баба не пропуснала да пренесе и шевната си машина, с която допълвала семейния бюджет. Освен че била добра шивачка, работела и бяла, и цветна бродерия, пико и оверлог. Наела помещение за ателие, създала си клиентела, след време взела две помощнички и работата се разраснала. За десетина години баба купила два апартамента – единия го давала под наем, докато мама завърши университет и се омъжи. За съжаление не й провървяло в брака. Бил съм 3-годишен, 
когато баща ми напуснал семейството и България изобщо. През Белград успял да избяга в Австрия, а оттам – чак в Австралия, където създал второ семейство. Някой сигурно вече се пита: този защо ни разказва цялото си житие-битие. Ами, защото израснах сред две самотни жени, които посветиха живота си на мен, отгледаха ме с любов, изучиха ме, не ме лишиха от нищо и направиха от мен добър човек, широко скроен, без комплекси, но и без злоба и хъс да се бори със зъби, нокти и юмруци за онова, което смята, че му принадлежи по право. Може би затова се отдръпнах от Вера – без да искам обяснения и да търся реванш за думите й.
След като бившето й гадже я изостави, нещо повече – набързо се ожени за друга, Вера потърси утеха при мен. Може би е разбирала, че храня чувства към нея, но заради приятеля си спазвам дистанция. А може чисто женският й инстинкт да й е подсказвал, че съм от мъжете, готови да се притекат на помощ и да утешат всяко разбито сърце. Не знам. В началото наистина бяхме само приятели, докато веднъж, когато я изпращах, тя склони глава на гърдите ми, после ме целуна и още същата нощ станахме интимни. През всичките осем месеца, в които вече бяхме любовници, все чувствах, че нещо не ми достига от онова, което исках да получавам. Вече я познавах добре и бях наясно, че тя е от жените-котки: не се разкрива и раздава докрай, инертна е, на моменти дори флегматична, очаква винаги и за всичко инициативата от мен и смята, че мъркането й ми стига като награда за усилията. Но когато човек обича, приема другия с плюсовете и минусите му, затова приемах държанието й за малко по-женствено. Така поне си мислех до момента, в който я чух да говори по телефона със своя приятелка за чувствата си.
Закъснях с десет минути за срещата ни в ресторанта, тя ме чакаше, седеше на масата с гръб към вратата и говореше по GSM-а. Доближих се и преди да се наведа да я целуна по врата, до слуха ми достигна: „… не знам, миличка, мисля, че почти съм влюбена в Емил или поне съм на път да се влюбя, но иначе ми е хубаво с него, много е грижовен…“
Направих знак на запътилия се към масата сервитьор да не ме издава и тихо се измъкнах навън. Това се случи преди месец. Нямам представа дали Вера се е опитвала да се свърже с мен, защото смених номера на телефона си и временно се преместих при майка си – излъгах, че правя ремонт у дома. Ако жилището не ми бе спомен от баба ми, и него щях да заменя, за да сложа черта на миналото. Но това „почти съм влюбена в него“ продължава да блъска главата ми като чук. Що за човек бе тази жена, която осем месеца спеше с мен, отдаваше ми се, приемаше подаръците ми, не се притесняваше, че плащам сметките навсякъде? За мен „почти“ не е достатъчно в любовта. Или си влюбен, или не си! Второто място е почетно само в конкурсите и спортните състезания, но дори и там предизвиква сълзи, а не радост…
Емил
Add comment