Отдавна вече съм възрастна и разумна жена. Но понякога си мисля, че с годините някак сами слагаме рамки на света около нас и едва ли не се правим, че онова, което не разбираме, просто не съществува. Често се връщам към една история от ученическите си години, която така и не посмях да разкажа на децата си, но сега ще я споделя.
Веднъж с моята приятелка Людмила решихме да викаме духове. Бяхме на 14, родителите й бяха на село при баба й и ни оставиха сами у тях – тъкмо подходящ момент за тайнственото ни занимание.
Постлахме чаршаф на пода, запалихме пет свещи – едната сложихме в средата на чаршафа, а другите 4 – във всеки ъгъл. На лист хартия написахме в единия край „да“, а в другия „не“. В средата направихме черта. Взех една игла и я закачих на бял конец. Държахме иглата малко над листа и задавахме въпроси: „Има ли дух тук?“ Иглата се премести към „да“. После изрекохме: „Ако си момиче, отиди към „да“, ако си момче, отиди към „не“. Иглата показа, че е момиче. Следващият ни въпрос беше: „Ако си дошла за помощ е „да“, а за 
отмъщение е – „не“. Иглата се премести към „да“.
В този момент, чухме някакъв шум, все едно някой се разхождаше наоколо. Имахме чувството, че ни наблюдава. С Людмила се изплашихме, загасихме свещите и прибрахме набързо нещата. Тогава до вратата видяхме ярка бяла светлина, която очертаваше силует на човек, който сякаш премина покрай нас. Ние избягахме и се затворихме в спалнята. Дълго мислехме какво да правим и накрая решихме да съберем кураж и да се върнем в хола. Светнахме само един лампион в ъгъла и започнахме да говорим на момичето-дух. Казахме й, че е време да се сбогуваме и тя да се върне, откъдето е дошла. После запалихме лампите и така останаха до сутринта.
През нощта и двете с Людмила дълго се въртяхме и не можехме да заспим. На другия ден, когато родителите й си дойдоха, аз се прибрах вкъщи. Приятелката ми разказваше, че оттогава у тях се случвали необичайни неща. Усещала странен полъх или пък как някой диша във врата й, нощем чувала стъпки и дори тих смях. Вратите се затваряли от необяснимо течение, а предметите в хола се размествали. Често сънувала непознато момиче, облечено в бяло. След време Людмила и семейството й се преместиха в ново жилище и странните видения не се пренесоха там.
С нея никога повече не сме се занимавали с такива неща, но често сме си говорили за онова момиче. Така и не разбрахме дали то има нужда от помощ, или беше дошло да помогне на някоя от нас.
Пепа
Споделете с нас вашата история на po.krasivi@gmail.com
Add comment