Наближавам 50-те, имам прекрасно семейство и 3 деца, но едно нещо не спира да ме измъчва години наред.
Когато бях на 25, се влюбих в Симо. Голяма и красива любов беше нашата. Имахме намерение да сключим брак, но все го отлагахме. Бяхме луди глави, живееше ни се, скиташе ни се. Докато забременях и бременността ми доста напредна. Определихме дата за сватбата. Щях да бъда в петия месец, но това изобщо не ни притесняваше. И тогава се случи нещастието – Симо загина при катастрофа. Не мога да ви опиша болката, която трябваше да преживея. Но нали хората са казали – мъртвите са мъртви, а живите трябва да продължат да живеят.
В този ужасен момент до мен плътно застана Иван – най-добрият приятел на Симо. С него бяхме много близки преди смъртта на годеника ми, постоянно излизахме тримата. Те бяха заедно от деца, дори работеха в един и същи институт. Не знам как Иван успя, но не само ме успокои, а ме убеди и да се омъжа за него. Знаех, че е изключителен човек, добър и страшно умен, но никога преди това не бях гледала на него като на мъж. Не мога да отрека, че освен всичко това, той беше и много по-отговорен и сериозен от Симо, лека му пръст. Подписахме малко преди да родя големия си син. Не правихме сватба, а просто поканихме на обяд най-близки- те си приятели. В моето положение нямаше как да бъда булка с бяла рокля.
Когато детето се появи, Иван му даде името си. И винаги го е смятал за свой син. Не се поддаде на мрънканията на свекърва ми, която беше против брака ни. Ама и тя, като видя, че сме щастливи, се кротна. Затова пък свекър ми, мир на праха му, беше много свестен човек. Никога не каза лоша дума за мен, а и аз много го уважавах. Иван страшно прилича на него по характер. Година след като се оженихме, ми призна, че се влюбил в мен от първия ден, в който ме видял, но не можел да си позволи дори да ми направи намек, докато съм била жената на приятеля му.
Отгледах сина си Мартин и успях да завърша висше образование. Започнах хубава работа. Няколко години бяхме в чужбина, където съпругът ми беше на работа. Тогава се родиха и близначките – Силвия и Лучия. И двете са одрали кожата на баща си. Боготворят брат си и дори не знаят, че неговият биологичен баща е друг. С мъжа ми решихме да не казваме на децата истината.
В един момент си дадох сметка, че не просто съм се привързала към Иван, не само го уважавам и съм му благодарна, че застана до мен в най-жестокия момент от живота ми, а го обичам силно. Докато любовта ми към Симо беше луда и младежка, тази към мъжа до мен е зряла и красива обич. Не мога да си представя и ден от живота си, ако не сме заедно.
На пръв поглед няма от какво да се оплача. И все пак, едва ли има човек без своя лична драма. Моята е, че до ден днешен не успях да убедя Иван, че го обичам. Той не спира да таи дълбоко в себе си мисълта, че съм се омъжила за него само защото съм нямала друг избор. Може и така да е било, но после, в годините, разбрах, че имам до себе си най-прекрасния човек. Бог ми го изпрати в труден момент, обаче знам, че е завинаги – докато смъртта ни раздели. Надявам се, че като прочете тези редове, съпругът ми най-сетне ще ми повярва и понякога, когато пийне малко повече, няма да се натъжава и да повтаря, че все още обичам Симо, а не него.
Мариела от Пловдив
4 съвета за нормализиране на сексуалния живот
Add comment