Душата сама избира чрез кое семейство да дойде в този свят
И този избор винаги е осъзнат, тъй като в основата му лежи определена задача – като начало,„да обясни” нещо на родителите…
Въпреки популярното мнение не родителите учат децата, а тъкмо обратното. Детето е карма на родителите. И ако то избере сложна програма (например се роди с вродени заболявания или пороци), това е не толкова наказание, колкото един от начините за вразумяване на тези, чрез които то е дошло на този свят. На живота не са му останали други начини да обърне внимание на възрастните и да ги накара да се замислят. Затова го прави чрез любимото им чедо, което е винаги пред очите им – любимо и безценно.
Приблизително до 16 години именно чрез болестите, постъпките и пакостите на нашите деца с нас разговаря самият Живот. Момчетата вразумяват майките, а момичетата – бащите. И това е напълно сериозно.
Като пример можем да приведем историята на млада двойка с дете, родено сляпо. Двамата ахкат и охкат – какви чудесни родители и изведнъж такова нещастие! Бог е несправедлив, шепнат бабите и дядовците. Съчувстват приятели, плаче интернет.
Но когато една от бабите предлага да се грижи за момиченцето и се премества в дома на младото семейство, не може да повярва на очите си. Къде са изчезнали показната романтика и лъскавият блясък на идеалната двойка? Всяка дреболия води до скандали. Двамата се
дърпат като куче и котка и едва вечер, в леглото, се помиряват. Кръв ти капе на сърцето, като ги гледаш.
Оказва се, че не само майката на единия от съпрузите не може да понесе това положение, но и новороденото. От самото начало на него не му се иска да е свидетел на родителските скандали. И то избира кармата на слепия човек с надеждата родителите му да се досетят каква е причината това нещастие да им се случи точно на тях. Но двамата остават глухи.
Не са ни учили да свързваме менталната причина с физическите проявления на събитията
Прекалено големи материалисти сме и сме твърде скептични. Но в същото време четем в пресата за различни екстрасенси.
Съвременният човек живее по шаблона „работа – дом – работа”, като не успява да се измъкне от този вечен сън на битието. Само ни се струва, че той продължава вечно. Докато се усетим, и пенсията чука на вратата.
А какво остава в паметта? Откъслечни мигове на щастие: почивка на море, сватба, успехите на децата.
А къде са собствените ни успехи? Жилището, вилата и двата автомобила не влизат в сметката, тъй като това са успехи в очите на околните. А какво особено и стойностно сме направили от гледна точка на Вечността?
С какво ще ни запомнят?
Родили сме и сме отгледали деца? Да, трудили сме се години наред, занимавайки се с нещо, което не харесваме, само и само да печелим пари и да имаме всичко. Но не сме видели кога са пораснали децата ни, защото просто не ни е оставало време за това.
Leave a reply