Въпреки че мина много време от тогава, и до днес не мога да забравя тази случка. Бях на 10 и все още ходех на село при моята баба Неда. Казвам все още, защото след тази история дълго не стъпих там от срам.
Съседката на баба ми често правеше домашни наденици, които висяха на верандата.
През коледната ваканция с още двама мои връстници се чудехме каква беля да направим. И ето че погледите ни се спряха на вкусните луканки. Те сякаш ни подканяха да ги опитаме. В селото на баба по онова време никога не се беше крало, така че хората спяха с незаключени врати.
Все още ми се подиграват
Едва дочакахме да се свечери и с палавите ми другари си откачихме по една подкова. И понеже бяхме деца, дори не прикрихме следите, а оставихме празните места да се виждат отдалече. Съседката веднага разбра за липсата на луканките, които ни се сториха изключително вкусни. Толкова, че още на следващата вечер повторихме операцията.
Баба ми бързо се досети кои бяха крадците. Попита ме, но аз, разбира се, отрекох. И тогава тя започна да ми разправя, че понеже луканките била от магарешко месо, ако крада и лъжа, щели да ми пораснат дълги уши и гласът ми щял да стане дрезгав. С други думи – да ме пипне магарешката болест.
Уж, вече бях достатъчно голям, за да се хвана на приказките й, обаче още същата вечер, след като бях изял поредната отмъкната наденица и ми стана тежко, сънувах кошмар – бяха ми пораснали магарешки уши и от устата ми, вместо думи, излизаше магарешки рев. Събудих се целият плувнал в пот, а над мен се беше надвесила баба и ме разтърсваше да отворя очи. Щом дойдох на себе си, първата ми работа беше да се пипна по ушите, за да разбера дали не са пораснали. А след това през сълзи побързах да си призная всичко.
За назидание още сутринта трябваше да отидем при съседката и да я помолим за прошка. Но с това не свърши наказанието ни. Дядо ми, който беше кмет на селото, ни накара да седим цял ден на една пейка пред кметството с провисени на врата ни наденици – така, че всички да разберат какви сме ги вършили.
Аз се казвам Марин, но след онази злополучна ваканция всички у дома ме наричаха Марко. Тази магария ми докара прякор, от който и до днес не мога да се отърва. Макар че вече съм женен и имам две деца, все някой ще се сети да се повесели на мой гръб. А майка ми нямала работа и разказала и на синовете ми за моята лудория.
Марин
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment