Мая от дете била своенравна, но не и глезена, макар и единствена дъщеря на родителите си. Свободата, която й давали, и доверието, което й гласували, я направили силна и упорита. Никога и на никого не позволявала да влияе на решенията й, да се меси в живота й и да променя посоките му. И днес, на 44 г., е такава – успяла жена и съпруга, майка на трима синове, добра приятелка, готова винаги да помогне. Особено ако става въпрос за Мишо. Ето защо.
„С Мишо не сме расли в един квартал, но в първи клас седнахме на един чин и докато завършихме училище, не се разделихме. Той беше сам, аз бях сама и така си намерихме той сестра, аз брат. Близки сме и досега, макар че единствено от него ядох бой, защото 21-годишна си бях изгубила ума по Жоро – един красив боклук. Толкова бях влюбена, че отказвах да приема и най-очевидните неща. По онова време майка ми и баща ми бяха в чужбина, живеех сама, работех 
и се издържах, а и те всеки месец ми пращаха пари. У нас теренът винаги беше свободен – и да се усамотя с гадже, и купон да организирам. На някакво събиране един от нашата компания доведе Жоро, а после обясняваше, че му се бил натресъл, което е подробност. Важното е друго – след като всички си тръгнаха, Жоро остана. Малко по малко се пренесе у нас и събиранията с приятели се разредиха. Но Мишо идваше почти всеки ден – със или без покана, както винаги, откакто се сближихме. По всичко личеше, че не харесва Жоро, и антипатията им беше взаимна. Мишо му се дразнеше, казваше, че е нагъл, лъжец и използвач. Аз подскачах от яд и яростно започвах да защитавам гаджето си. Колкото повече истина откривах в думите на Мишо, толкова по-настървено му се нахвърлях. Той не спираше да ми обяснява, че Жоро си играе с мен, че знае много хубави думи за любов, но никога не е изпитвал подобно чувство, че обича само парите и живота, който му осигурявам… Приятелят ми от първи клас можеше с дни да ми говори колко съм сляпа, колко съм глупава, колко вреден е инатът ми. Като ми писна от неговите наставления, изкрещях в лицето му: „Спри да плюеш Жоро! Остави ме да го обичам! Остави ме да си счупя главата!“ Точно след тези мои думи приятелят ми скочи и хубавичко ме напердаши – никога, никога не беше удрял момиче, а и на мен никой не ми беше посягал дотогава. Изгоних го от вкъщи и извиках да не ми се мярка повече пред очите.
След няколко месеца приказката с Жоро свърши – по-бързо, по-грозно и по-болезнено, отколкото можех да си представя. Не бях очаквала, че един ден пред дома ми ще застане жена с дете – неговата жена с неговото дете. Не вярвах на ушите си какви й ги е говорил – била съм малка разглезена кучка и съм го държала на синджир, изнудвала съм го с парите си и не съм му давала глътка въздух да си поеме… Тя пък не вярваше, че изобщо не съм знаела за съществуването й. Изхвърлих Жоро и една седмица не излязох от дома си. Молех се да умра, но понеже не стана така, опитвах да го преживея. Мишо ми помогна – имаше ключ и без да го викам, идваше вкъщи, глезеше ме, разхождаше ме и непрекъснато ми говореше… Благодарение на него си върнах живота. След време на улицата срещнахме Жоро с жена му, която беше бременна. Изведнъж си спомних как аз и той „мечтаехме“ да имаме поне три деца и задължително едното да е момиче… В онзи момент в главата ми светна една мисъл – ами ако Мишо не беше толкова верен приятел, ако не му пукаше какво става с мен, ако наистина ме беше оставил да си счупя главата? Той обаче ми отвори очите и ми спести много болка и разочарования. Без него нямаше да имам Христо – най-добрия съпруг, нито Мишо, Кирил и Иван – най-добрите синове. Колкото пъти си помисля, че тези мъже можеше да не бъдат в живота ми, толкова пъти си казвам, че те са ми всичко.”
Leave a reply