– Г-н Боянов, заедно с колегите си Николай Петков и Александър Шопов успяхте да изкачите Големия иглен връх на Антарктида, на който до този момент не беше стъпвал човешки крак. Покоряването на антарктическите върхове може ли да се сравни с изкачването на други?
– Аз не бих направил това сравнение. По принцип в алпинизма никога не може да бъде сравнявано едно изкачване дори човек два пъти да е минал по един и същ маршрут – обстановката и състоянието на маршрута са други. Това всъщност е и хубавото на алпинизма. Не бих го сравнил с нищо, уникално е.
– На Антарктида са най-суровите метеорологични условия на Земята. Това ли беше най-тежкото откъм метеорологична обстановка изкачване за вас?
– Да. Това е най-тежкото време, което сме преживявали.
– Казахте, че е имало дни на българската база „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън, където вятърът е бил със скорост 100 километра в час. Какво беше времето в планината?
– Нямам си дори и най-малка представа какво може да е било времето в планината, при положение че долу, на морското равнище, където е българската полярна база, която е доста защитена, вятърът минаваше 100 километра в час. Това беше придружено със снеговалеж. В планината е било нещо изключително ужасно и за мен е невъзможно човек да пребивава там.
– Какви бяха условията, когато вие атакувахте Големия иглен връх?
– Температурата там не е толкова впечатляваща, тъй като остров Ливингстън е в самия Южен океан и влажният климат му влияе. Градусите бяха от -10 до – 15, но поради влагата се усещаха много сериозно. Мога да кажа, че след един час стоене на върха заради уредите, с които трябваше да се направят измервания, за да се види колко висок е върхът, трябваше да полагаме усилие, за да издържим.
– Атакували сте Големия иглен връх 20 часа. Какво трябваше да преживеете, за да го покорите?
– Успяхме да го изкатерим само денонощие преди да напуснем остров Ливингстън по график. Тръгнахме в лошо време – във време, което не предвещаваше изобщо никакъв успех. Въпреки всичко, заредени с кураж и желание да изпълним целта си, се борихме максимално. Наложи се да минем четири странични ледника, които се вливат в най-големия на острова. При всеки един от тях трябваше да преминаваме отделни скални ребра. Самото прекосяване на ледниците беше едно предизвикателство, защото са осеяни с цепнатини и с много снежни мостове, които трябваше да преминем с риск да пропаднем в тези цепнатини. Осигурявахме се денонощно с въжета. Нямаше нито един момент, в който да сме били развързани. Въпреки всичките ни усилия и мерки за безопасност се случваше често някой от нас да пропадне. За щастие това не доведе до инцидент. В гъстата мъгла се движехме изцяло с помощта на GPS навигацията, с ориентиране по световните посоки. В един момент трябваше да се взимат решения – без да имаме видимост, ние трябваше да предполагаме къде се намираме. С помощта на снимка, правена от върха в хубаво време, гадаехме дали това от снимката е този ледник, на който се намираме в момента. Мога да кажа, че благодарение на усилията, които положихме, и вниманието, което отделихме, ние наистина успяхме да се задържим на правилния път.
– Вие бяхте част от 23-тата антарктическа експедиция. Организирането на транспорта до Ледения континент изисква много усилия и съдействие от другите антарктически нации, тъй като България не разполага почти с никакви възможности от гледна точка на техника, която да се ползва за пряк достъп от България.
– Разбира се, ползваме граждански полети, като от Европа летим до Южна Америка. От Южна Америка максимално се доближаваме или до Пунта Аренас в Чили, или до Ушуая в Аржентина. Това са изходните пунктове за Антарктида. В нашия случай летяхме със самолет до бразилската армия до остров Кинг Джордж, който е най-голям от архипелага на Южните Шетландски острови. На остров Кинг Джордж ни чакаше един кораб на испанската армия, който ни прие и ни закара до остров Ливингстън след около 20 часа плаване. Там няма пристанище, на което се слиза. Корабът акостира на няколко километра навътре в залива. Слизаме в едно доста бурно море в лодки. Самото слизане на брега, бих казал, е доста сложна операция.
– Има ли планове да се включите в следващата полярна експедиция?
– Мисля, че нашето пребиваване на острова и свършената от нас работа откри много голяма перспектива за бъдещи реализации на проекти. Идеята е да се създаде прецизна карта на остров Ливингсън, която ще бъде заслуга на българските полярни учени. За нейното осъществяване е необходимо да се направят измервания от други места, както това на Големия иглен връх. Както и проф. Христо Пимпирев отбеляза, предвид релефа, на който трябва да се пребивава, алпинистите имат място заедно с геодезистите на остров Ливингстън, за да може да се реализира този проект. Оказа се, че Големият иглен връх е висок 1679,40м.
– За пръв път ли стъпвате на Антарктида?
– За втори път. Първия път бях по научен проект към Националната спортна академия за адаптацията на човешкия организъм. Радвам се, че и сега НСА ме подкрепя.
– Какви бяха впечатленията ви от природата, когато за пръв път стъпихте на Ледения континент?
– Най-вероятно човек, връщайки се от друга планета, ще може да разкаже горе-долу подобни впечатления. Природата там не може да бъде сравнена с нищо, което наблюдаваме на останалите обитавани от човека континенти. Там дори снегът, ледът и цветовете са по-различни. В тази част на годината е само ден. Животните са такива, каквито съществуват само там. Човек не може да разчита на минал опит, попадайки на Антарктида.
Източник: в. „Телеграф“
Leave a reply