Със сестра ми Мария сме близначки и през март ще навършим 21. Откакто се помня, нея най-много обичам, а тя, макар и да звучи невероятно, не може да ме гледа. Представям си какви реакции ще предизвикам с това свое откровение, но е самата истина.
Аз съм се родила няколко минути преди нея, по-силна съм, по-здрава, по-борбена. Първа съм проходила, първа съм проговорила, първа тръгнах по гаджета. Винаги ни сравняваха и тя ме взе за съперница. Все искаше да има повече от мен и се вбесяваше, щом не го получаваше. Когато станахме достатъчно големи, за съжаление, лекарите откриха, че Мария носи сериозно наследствено заболяване. То не застрашава живота й физически, но психически я смаза. Тя уж някак понесе това, че трябва всеки месец да ходи на контролни прегледи и рутинни изследвания. 
Прие, че докато диша, ще пие лекарства. Примири се с всички ограничения, които й налага болестта. Дори обеща, че няма да се предава, а всъщност … започна война с мен. С нова сила. С нова ярост. С невиждано озлобление. Не знам какво се случи в мозъка й, но тя реши, че аз съм виновна за това нейно нещастие. Като по-голяма и по-едра сигурно съм я била увредила още в майчината ни утроба. Наричаше ме каква ли не, защото съм здрава, а тя е болна. Сърдеше се, че аз си живея живота, щракам си с пръсти, свалям момчета, а тя спазва режим и диети, дните й минават, все едно е пенсия, дори е още девствена. Започна да ме мрази дори за това, че играя тенис, а на нея й забраняват. Вдигаше ми скандали, защото ходех редовно на училище и на уроци, успях да вляза в университета, завърших успешно и първи курс. Тя натрупа много отсъствия, изгуби темпо, приеха я платено в един частен колеж и това разпали завистта й. Съперничеството ни мина в нова фаза, когато след студентския празник заведох вкъщи Любо – момчето, с което сме заедно от 3 месеца. В очите на сестра си видях ревност, от която тръпки ме полазиха.
Нещата стават все по-сложни и по-тревожни. Колкото и да я питам къде съм сгрешила и в какво съм виновна, тя няма отговор. Мария повтаря само едно: аз съм взела всичко хубаво, за нея са останали болестите, проблемите и изобщо огризките от живота. Страдам, защото я обичам и защото никой не заслужава да е само на 20 и да е болен. Но не мога да се преборя с озлоблението и яростта й, и с болката, която ми причинява.
А уж сме сестри, и то близначки, които трябва да се подкрепят и да се разбират. Ако някой може да ме посъветва как да се държа с нея, какво да направя, за да „свали всички обвинения“ от мен, защото аз наистина не съм грешна, нека пише.
Магдалена
Leave a reply