Много съм доволна, че комшията, който е и много добър приятел на мъжа ми, се казва Иван. Всяка година на 7 януари сме у тях на софра, хапваме, пийваме, вдигаме наздравици. И поне пет пъти въртим песента на Богдана Карадочева „Иване, Иване“. Моето настроение е на макс, смея се, припявам… Само дето никой не знае защо съм така усмихната и щастлива.
Отговорът е простичък – защото е Ивановден и аз съм телом у комшията, а душата ми празнува с един мъж с това име, когото никога няма да забравя и няма да престана да обичам. Може би всеки в живота си има по един Иван, който му е скъп – дали спомен, дали надежда, дали болка. Затова хората казват: от кал да е, Иван да е. Затова и аз, докато целувам съседа и му честитя 
празника, всъщност поздравявам онзи, другия, с когото съдбата ни раздели. Към него вдигам чашата си и за него се моля да е здрав, силен и справедлив – такъв го помня и искам такъв да си остане. И не ме е страх, че виното може да ми дойде повече и после в съня си да изричам името му – нали сме празнували с адаша комшия…
На Атанасовден винаги се събираме у дома – мъжът ми е Атанас. Все ми е на езика да попитам съседката дали някога е имала гадже Атанас и да й кажа колко е хубаво никой да не знае за кого са всъщност наздравиците, които вдигаш. Но тя е много порядъчна и не вярвам да ме разбере. Затова си мълча, гледам си мъжа, а мисля за онзи, с когото отдавна не съм, и чакам следващия Ивановден.
Ана
Leave a reply