Заради професията на родителите ми нашето семейство все беше на път, сменяхме градове и квартали, училища и квартири. Майка ми и баща ми вече са пенсионери, но и сега, наближи ли празник, получават поне няколко покани за гостуване от различни краища на България.
Покрай тях и аз свикнах, че съседът е повече от роднина. При комшийки са ме оставяли, за да не бъда сама, докато са били на работа. Приятелки на майка ми са викали Спешна помощ, когато съм била болна. Дори на абитуриентския ми бал до училище ме закара близък колега на татко, защото него пак го нямаше. Така се научих да живея с различни хора, винаги да отварям вратата на апартамента, когато се звъни, да не отминавам с безразличие човек, който плаче или е в нужда.
Преди няколко години събориха бащината къща на мъжа ми Аспарух, в която живеехме три семейства – родителите му, нашето и на сестра му. Не всеки ден беше празник, разбира се, но в онзи пренаселен дом имаше неписано правило: „Ако за нещо ти е криво, отиди си в стаята!“ Както казваше Аспарух, като погледаш през прозореца, като полежиш с вестник или книга, като се обадиш на приятелка и се оплачеш, няма как да не ти мине. Оказа се, че тази схема работи. Години наред не си казахме крива дума нито със свекървата, нито със зълвата. Да не говорим за 
съседите, които не заключваха портите си, с които се събирахме под асмите – кога на кафе, кога на ракийка със салатка. Мъжете пък като малки деца се хвалеха – кой с виното си, кой с киселото си зеле. И като тръгнеха от къща на къща да опитват, не се сещаха да се приберат… Така беше преди.
Откакто се нанесохме в блока, всичко се промени. Понеже кварталът ни стана модерен, апартаменти купиха хора, както се казва, от кол и въже, ама с пари. Нанесоха се надути пуяци с модерни коли и нафукани руси жени. Няма лошо – плащат и получават. Бедата е, че гледат лошо, не си отварят устата едно „Добър ден“ да кажат, камо ли да попитат човека насреща как е. Още в началото на декември украсиха огромни елхи по балконите си, увиха парапетите със светещи гирлянди, накичиха всевъзможни дядоколедовци, а на входните врати сложиха венци, кой от кой по-кичозен. Е, както се казва, въпрос на вкус. Ние го караме по-скромно и по-семпло.
На друго не мога да се начудя – живеем врата срещу врата, прозорците ни гледат един в друг, ако се протегна, от моята тераса мога да стигна тази на съседката и да взема един от нейните сутиени. Защо тогава не се поздравяваме? Защо не си казваме „Честито Рождество!“? Защо в 00,00 часа на 1 януари не отваряме вратите си, не удряме чашите си с простичкото „Наздраве“, не играем заедно Дунавското хоро. Защо украсяваме домовете си, а не се показваме извън тях. Това не го разбирам!
Ели
Leave a reply