Боже, какви времена доживяхме!

Аз ли грешно съм научена, или лоши времена дойдоха, не знам. Когато бях дете, знаех кой кой е в целия ни род и ме учеха да уважавам възрастните. Днес от това възпитание няма и следа.

Скоро след като се оженихме с Методи, сестра му роди първия си син. После дойде нашата дъщеря и след половин година – вторият племенник. Живеехме наблизо, помагахме си, децата ни отраснаха заедно. Разделихме се, когато семейството на зълвата замина и се устрои в Канада. В началото много имейли си пишехме, говорехме си в Скайпа, после във Фейсбук. Постепенно обаче тези „срещи“ намаляха, накрая връзката ни прекъсна. Вярно, че като сме на хиляди километри и живеем много различен живот, нещата, които сближават, едно по едно изчезват. И аз съм се чувствала неловко в някои моменти, когато просто няма какво да си кажем. Но отдавах това, че и нас, и тях шайбата яко ни върти. Радвах се на снимките, които от време на време ми изпращаха…

Не можах обаче да повярвам, че е възможно зълвата да забрави именния ден на брат си. Не се обади, не го поздрави и понеже не се сдържах и я потърсих, тя отегчено каза: „О, ние тук нямаме такива празници…“ Боже, помислих си, кога стана циганка, кога ти почерня задникът. Докато живеехме врата срещу врата, за всичко разчиташе на брат си и при всяка трудност обясняваше, че е сестра на Методи. А сега изведнъж – хоп, те не празнували именни дни. Мъжът ми напомни, че хората се променят и е време да свикна с това.

През лятото двамата племенници, които израснаха пред очите ми, които съм гледала наравно с дъщеря си, са били цял месец в България. Нито минаха да се видим, нито дори по телефона се обадиха. Чрез майка им в Канада ги канех да ни гостуват и пак чрез нея научавах колко са заети. Така и не им видях очите. А като се прибраха, оттам ми казаха, че носели за нас малко подаръче и го оставили при свой приятел – да минем да си го вземем… Едва си стиснах зъбите и не ги пратих по дяволите и тях, и боклуците, които носят. Не са длъжни, разбира се, и аз не чакам нищо от тях, освен едно – топло отношение и уважение като към най-близки роднини. Това обаче май е екзотика от миналото. След някой друг ден ще се забравим и никой от никого няма да се интересува. А това, че във вените ни тече една кръв, нищо не значи и за това на никого не му пука. Какви времена само доживяхме!