Преди десетина години се пусна слух, че някакъв лекар, живял в чужбина, дарил бащиния си двор в нашето село за построяването на църква.
Дарението не свършвало само с имота, той щял да поеме и всички разходи, свързани с проектирането, построяването и изографисването на Божия храм. Така говореха хората, макар че повечето ни съселяни не вярваха. Кметът обаче потвърди решението на сънародника ни. Писаха и местните вестници, имаше интервюта с него по телевизиите. Тогава пък чух коментари: „Тоя е напълно откачен!“
Дойде време за първата копка. Отидох и аз да гледам. Замахна човекът с кирката в средата на бащиния си двор, но за разлика от другите копки, където след ритуал и банкет се чака с години реалното строителство, тук багерите започнаха да копаят веднага. Гледахме и се чудехме. Дарителят беше възрастен мъж, към 80-те, но изправен, с благородно лице с побелели брада и мустаци. Той ме забеляза и ми викна: „Момче, ела наблизо да се запознаем!“ Обръщението „момче” за моята 50-годишна възраст ми звучеше много приятно. Приближих се и се чудех с какво ли съм привлякъл интереса му. „Суратят ти ми е познат, момче.“ На нашия диалект сурат (от турски) означава лице. „Не може да бъде – отвърнах аз, за първи път ви виждам.“
Той започна да ме разпитва откъде съм и от кой род съм. Когато разбра, се усмихна. Прав бил, че съм му изглеждал познат – с дядо ми били първи братовчеди. И ме попита дали сме си запазили старата къща. Като му казах, че си е същата, каквато е била, той ми предложи да тръгнем натам. Но аз да вървя и да не му казвам нищо, пък да видим дали той ще си спомни пътя.
Тръгнахме с непознатия ми роднина. Той ми разказваше, че дядо ми отглеждал най-хубавите прасета и цялото село купувало от него. Работел много, но бил бохем и ценител на красотата. Държал в обора два охранени катъра. На челата им слагал червени панделки и ги изкарвал само по празниците, за да се фука с тях. Хващал се на бас какъв товар могат да теглят и винаги печелел. Като свършела полската работа, започвали празниците. Дядо колел прасе след прасе и черпел приятелите си с прочутите си вина. Винаги правел три вида: бяло, розе и червено. И той, и приятелите му, не признавали чашите – пиели виното от 12-литров бакър.
Така, както ми разказваше, спря и възкликна: „Ето, това е дядовата ти къща! А в тоя обор бяха хубавите катъри…“
После се върнахме при другите. Всички го чакаха с нетърпение, защото предстоеше почерпката. Стоях до него и гледах как надига със сладост чашките, въпреки напредналата си възраст. Като си пийна, започна да рецитира любовни стихове – на български, на немски и на френски. Като свърши, ме потупа по рамото: „Така е, момче, от хубав род сме, въпреки възрастта, меракът ни е младежки…”
След година, при откриването на църквата, се видяхме отново. През това време братовчедът на дядо беше проучил живите си роднини и направи родова среща в селската кръчма. Отново ме покани да стоя до него. Пак надигаше сладко чашите и рецитираше любовни стихове. След това млъкна, замисли се и тъжно ми каза: „С дядо ти бяхме първи братовчеди и неразделни, докато отида да уча медицина в Германия. Баща ти и моите деца са втори братовчеди. Но баща ти е починал и никога няма да се видят. Ти и моите внуци сте трети братовчеди, дано някога да се срещнете…“
Димитров
Пишете ни на po.krasivi@gmail.com
Add comment