Пише ви една щастлива жена от София. На 42 години съм и имам момченце на няколко месеца. То се роди не само от огромната ни любов със съпруга ми Милко, но и след 12-годишните ни мъки и напразни усилия да станем родители.
Веднага след сватбата побързахме да си имаме детенце. Аз минавах 30-те, а съпругът ми беше на 36. Само че месеците и годините минаваха, а мечтата ни си оставаше все така недостижима. Първоначално лекарите твърдяха, че нямаме никакъв здравословен проблем, после се оказа, че той се крие в лениви сперматозоиди на мъжа ми и не знам още какво.
Три пъти претърпях ин витро процедура, а това не само, че струва много пари, ами ни костваше и безкрайни притеснения и разочарования. Милко беше до мен, подкрепяше ме във всичко, но все по-често виждах в очите му, че губи надежда. Аз самата се бях хванала за него като удавник за сламка. Добре, че съпругът ми има свой бизнес и печели добри пари, за да можем да си позволим нови опити. Обиколихме куп специалисти, знахари и билкари. Всички 
обещаваха, че ще помогнат, но детето не идваше.
Не мога да ви опиша колко бяхме щастливи, когато се оказа, че на третата процедура най-сетне съм забременяла. Брояхме дните и часовете, докато нашият Божидар най-сетне се появи на бял свят. Изключително красиво и слънчево бебе, той почти никога не плаче и постоянно ни дарява с усмивките си.
Да станем родители на нашите години е нещо изключително. Това дете осмисли живота ни, всичките ни мисли са свързани с неговото бъдеще. А най-странното е, че вместо да се изтощи и изстине, връзката ни с Милко е по-силна от всякога. Благодарна съм на Бога, че имам до себе си точно този мъж! Всъщност, изразих се неправилно – точно тези мъже, нали сега са двама. Обожавам ги и двамата!
Доника
Споделете с нас радостта си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment