Обичам я силно, но тя ще се омъжи за друг

С Дима сме приятели от деца. От 8 клас съм влюбен в нея, но така и не посмях да й призная чувствата си. За разлика от мен тя ми споделяше всичко – имаше ме като по-голям брат и ми звънеше всеки ден да ми докладва в кого се е влюбила, кой я поканил на кафе, кога за пръв път е спала с мъж.

Страдах тайно, но живеех с мисълта и надеждата, че един ден тя ще е моя. Няма как да намери мъж, който да я обича повече от мен. Често дори се шегувахме (макар че в шегата 50 процента е истина), че като пораснем, ще се оженим и ще имаме красиви деца. През 2010 година Дима я приеха студентка в София, а аз останах в родното градче. Нашите нямаха пари да продължа висше.

Към края на трети курс тя доведе новия си приятел – заможно софийско момче, неин колега, да го запознае с родителите си. Заговориха и за сватба. Тогава вече реших, че е дошъл моментът да призная чувствата си.

Ако наистина държи на мен, Дима ще ме разбере и ще разкара столичанина. Поканих ги двамата на кафе и за да genchoне я злепоставя пред оня, я помолих да излезем на терасата на заведението само двамата. Обърнах се с гръб към масата, на която седяхме, хванах ръката й, погледнах я с възможно най-влюбения поглед и без да откъсвам очи от нея, й казах, че винаги съм я обичал и ще е така, докато смъртта ни раздели. Очаквах нормална реакция, съчувствие и разбиране, но вместо това тя се разсмя истерично и каза: „О, я стига! Не ме разсмивай! Човек като теб аз не мога да обичам, но… нека си останем приятели.“

По-голяма обида през живота си не бях чувал. Нима е възможно да останем приятели, когато аз я обичам и желая като мъж, а не като приятел? Дима постъпи доста нагло.

Оттогава чакам телефонът да звънне, да чуя гласа й, да ми каже, че е променила решението си, но това не се случва. Нито тя се обажда, нито пък аз…

Генчо

Мили читатели, пишете ни на e-mail po.krasivi@gmail.com

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар