Имам една приятелка, с която сме далечни роднини. Дори и из града да тръгнем да се шляем, все в заплетена ситуация ще се окажем. Сега сме 55- годишни, а приятелството ни датира от осми клас.
След като си взехме матурата и дипломите и се явихме на кандидатстудентски изпити, родителите ни решиха, че вече сме големи и ни пуснаха да отидем при брата на приятелката ми, който учеше аспирантура в Лайпциг, в тогавашната Източна Германия. Той трябваше да ни наглежда. Живееше с германка и дъщеря й, което за нас беше като премия. Момичето беше седем години по-малко от нас, но ние направо се вдетенихме покрай него. Един ден баткото ни обясни как двете да отидем в зоопарка с тролей, нали сме големи, нямало да чакаме все той да ни води. Разбира се, че се навихме с голям кеф.
В началото на зоопарка имаше езерце с прекрасни розови птици фламинго. По-нататък се вторачих в клетката на бизоните, защото там ставаше нещо прелюбопитно – бизонката правеше френска любов на бизона. Той обаче усети, че ги гледам и рязко скочи, заби огромна глава в двойната решетка. Аз изхвърчах назад точно в прегръдките на някакъв чичко! Добре, че никой не се изкикоти обидно, защото ситуацията си беше много срамна. От клетка на клетка, изведнъж си погледнахме часовниците – трябваше веднага да се отправим към изхода. Огледахме се наоколо, бяхме останали съвсем сами. Точно в двадесет часа и пет минути бяхме под табелката, на която при влизане прочетохме, че зоопаркът работи от 8 до 20 часа. Да, ама не! Беше заключено! Започна да се смрачава, над главите ни прелитаха, крещейки като вещици, огромни пауни, маймуните се кикотеха, папагалите и те. Други животни ревяха и ръмжаха. А прекрасните розови фламинга в нощната тъма зловещо фосфоресцираха и тракаха с клюнове, стърчейки на един крак в езерцето си. Джиесеми тогава нямаше.
Отначало се пошегувах, че лъвът вика приятелката ми, но после и аз се уплаших. Обмисляхме вариант да прескочим оградата, но решихме, че ще си надупчим краката и непослушните дупета в острите шишове, с които завършваше всяка желязна пръчка от нея. Братът уведомил полицията, че сме изчезнали, чакали ни с германката и детето да се появим отнякъде, но напразно.
По едно време открихме малка пътечка, която водеше към ресторант. Обаче се оказа някакъв заключен заден вход и не можахме да влезем дори в заведението, за да потърсим телефон. Имаше стълби, приятелката ми седна там и заплака. На мен също много ми се плачеше, но реших, че някой трябва да запази самообладание и продължих да се оглеждам в тъмното. Изведнъж напипах някаква брава. Оказа се омотана с тел – нещо нетипично за германците. Развих телта, отворих вратата и пред нас светна нощният Лайпциг! Уви, вече без градски транспорт. Изобщо не се замислихме – изтрихме сълзите и сополите и тръгнахме към „нашия“ квартал, следвайки жиците на тролея и табелките по спирките. Прибрахме се на разсъмване за радост на уплашения брат. Забравих да спомена, че не знаехме дума немски!
На другия ден за наказание той ни заведе да си купим мечтаните немски обувки (десетина чифта). Краката ни бяха в пришки от ходенето. Но германците отдавна са европейци и в магазина ни обуваха чисто ново чорапче. През останалите дни бяхме послушни. Ходихме с автобус до Бухенвалд и с влак до Дрезден. Разгледахме всичко по план и се прибрахме щастливи в България.
Една от патиланките
Как да извлечете максимална полза от морската вода?
Leave a reply