Бях ученичка, когато се влюбих във французина, който преподаваше френски в нашата гимназия. Мосюто, както го наричахме, беше само с 10 години по-голям от нас. Хлътнах по него и казах на нашите, че като завърша гимназия, ще замина при него във Франция… Това така и не се случи, но оттогава помня думите на майка си, че без своите корени човек е за никъде.
Преди да завърша университета, се омъжих за своя колега Никола, с когото имахме дълга любов. Сватбата ни беше весела, а ние с Никола – безкрайно щастливи. Година по-късно неговите родители се преместиха в малко ново жилище, а ние останахме в големия наследствен апартамент в центъра на града, който ни приписаха в очакване на внуци. С Никола не бързахме с детето, бяхме млади, животът беше пред нас. Но преди да навърши 30 г., в мъжа ми се прояви сериозно наследствено заболяване и след две години той почина. Останах съвсем сама и животът 
ми се превърна в река от сълзи – оплаквах и него, и себе си, и нероденото ни дете. Откъснах се от всички, ходех на работа, прибирах се, страдах и се чудех защо живея. Дните, месеците и годините вървяха, а за мен като че ли времето беше спряло.
До една сутрин, когато, тръгвайки на работа, видях пред кооперацията линейка и полицейска кола. Пристигнали, за да влязат в апартамента на възрастния вдовец от последния етаж, който живееше сам. Всяко лято дъщеря му се връщаше от Австрия, иначе се чуваха много често, но след като не могла да говори с него два дни, вдигнала тревога. Намериха го починал. Тогава разбрах, че не искам такава съдба да ме сполети някой ден, че не искам да остарея сама. Отидох на гроба на Никола, дълго стоях и го питах какво да правя. От студения гроб не получих никакъв отговор. Започнах да се вслушвам в съветите на близките си и постепенно се върнах при хората.
След три години се омъжих за Александър – вдовец, с 19-годишна дъщеря Дияна. Аз загърбих миналото си и започнах нов живот, който не беше този, за който мечтаех. Те отвориха дома си за мен, но не и сърцата си. Александър беше внимателен и… студен. Дияна все ме сравняваше с майка си и стоеше между мен и баща си. Залъгвах се, че с времето нещата ще се променят. Накрая проумях, че това няма как да се случи – те винаги ще са двамата, а аз – чуждата.
Насаме обсъждаха всичко – от проблема с печката в кухнята до летните отпуски. Беше ми неприятно, чувствах се изолирана, почти натрапница, ала мълчах и не се оплаквах. Въпреки това нещата все повече се объркваха.
Повод за първото ни сериозно спречкване с Александър беше желанието ми да сменим мебелите в спалнята. Той отказа – такава я оставила жена му, такава щяла да е, докато той е жив. Не ме попита как се чувствам в леглото на мъртвата. Не му мина през ума, че нейната снимка пред огледалото може да ме притеснява. А аз не успях да го попитам, щом тя е важната, как спи с мен пред очите й. Трупах горчилка и стисках зъби. А Дияна все по-често ме провокираше – не с кавга и обиди, а с намеци и с упоритостта, с която се налагаше за всичко, като обработваше баща си. Когато поисках да донеса от вкъщи някои свои любими съдове и прибори, Александър отсече: „Няма място, къщата е пълна с всичко необходимо.“ Все едно той върти домакинството, та знае. За един мой рожден ден свекърът и свекървата ми бяха подарили удобен люлеещ се стол. Казах, че държа на него и ще го взема, защото в него най-добре си почивам. Дияна сви устни: „И на главите ни ли ще го сложиш?“ Върхът беше, когато отказаха да ми освободят два шкафа в библиотеката, където да прибера своите речници и книги. Малко по малко разбрах, че в техния свят няма място за моя. Пуснаха само мен – жената, която поддържа дома, пазарува, готви и сервира, посреща гости и когато се налага, придружава Александър като негова съпруга. Това полуслугинско, полусъпружеско място се полагаше на мен. Дори за част от сърцето на мъжа си не можех да се боря – то изцяло принадлежеше на дъщеря му и покойната й майка.
Двамата, с които живеех, надминаха и най-лошите ми очаквания, когато настояха да продам апартамента на Никола. Не се караха с мен, просто ме въртяха на шиш с усмивка: за какво ми е, нали вече имам тях, домът им е и мой; къща, в която не се живее, трудно се поддържа, накрая започва да се руши; с парите от него можем да си купим хубава кола и да си подарим една разкошна обиколка в Европа. Накрая Александър заключи, че починалият ми мъж със сигурност не би имал нищо против. Пак стиснах зъби, замълчах и… им позволих да разпилеят дома ми. Изхвърлиха „ужасните“ мебели. Дияна се направи на благодетелка и раздаде цялата покъщнина на „нуждаещи се“. Библиотеката отиде на вторични суровини, а любимият ми стол „прибраха“ в гаража на техен роднина. „Боклуците“ изхвърлиха до контейнерите. Така и не разбрах къде заминаха албумите, вещите, подарени ми от Никола и от родителите му, дори бижутата ми се изгубиха. Като попитах Дияна, тя само вдигна рамене и излезе от стаята. Седнах на земята и заплаках горчиво, като малко дете, което е само и се е изгубило в гората. Този път наистина останах сам-сама, без никого и без нищо, дори без минало.
Домът ни с Никола беше продаден за по-малко от месец. С парите Александър купи скъпа кола, с която… Дияна замина да обиколи с приятелите си Европа. Останалата сума се стопи и потъна в гардероба й, в колекцията й от скъпи обувки и дрънкулки, в нейните скъпи почивки и спа уикенди в България и чужбина. Разбира се, и в хладилника, който преливаше от деликатеси. Срам ме хваща, като погледна кофата за боклук – грехота е да се изхвърля толкова храна. И колкото пъти си отварях устата да кажа нещо, се спирах – мъжът ми и дъщеря му изхвърлиха живота ми, миналото ми, та някакви продукти ли ще ги спрат? Искам да се махна от техния дом, който ми е все по-чужд и противен, но просто няма къде да отида. Сега не само сърцето ми е разбито, аз и физически не мога да оцелея. Защото не разпознах непочтените хора, не разбрах интересите им и ги оставих да ме манипулират, както пожелаят. Доброволно легнах с Александър. Доброволно дадох всички пари на Дияна. Доброволно станах безплатна слугиня. Но как можах доброволно да се откажа от миналото си, не знам. А то е по-страшно и от това човек да няма корени.
Стефани
Можете и вие да ни изпратите историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply