Ако не бях срещнала Атанас – бивш колега и приятел, с когото по-късно си изгубихме следите, си­гурно никога нямаше да напиша това писмо.

Или ако го бях направила, то щеше да изглежда съвсем различно – щеше да е по­светено на Иво, на него­вото предателство, на развода ни, който беше пълен резил, на гнева и омразата ми към него.

Атанас беше на седмо­то небе от щастие, когато се видяхме, и веднага ме замъкна в най-близкото заведение – да почерпи за третия си син. На ококо­рения ми поглед отговори със смях и подробен раз­каз. Бракът с първата му жена рано зациклил, но понеже била сприхава и неуравновесена, не по­мислял за развод заради момчетата, бил наясно какво ще им се случи, ако останат да живеят само с властната си майка, вбе­сена от провала на брака си. Издържал, докато един по един синовете му станали пълнолетни, и то­гава напуснал семейното жилище с малко бельо, няколко ризи и ругатни, които дълго звучали в уши­те му. От четири години преди това бил влюбен в доста по-млада от него жена, с която наистина се обичали. Поддържали су­пер дискретна връзка, тя не го притискала да се развежда, а когато това се случило, отворила ши­роко вратата на дома си за него. Месец преди да се срещнем, тя родила третия му син…

Докато го слушах, се чув­ствах направо ужасно, за­щото изведнъж видях себе си в ролята на свадливата му бивша жена. Горе-долу по същия сценарий се беше развил и моят живот – ожених се за Иво на 24 г., той беше на 28. Всичко си вървеше по реда – бяхме влюбени, понякога с мал­ко, друг път с повече уси­лия, но нещата ни се под­реждаха, двамата работех­ме, а домът ни се напълни истински, когато през две години се родиха Емма и Анна. Въртележката по­край тях, кариерата на баща им и моята работа ме погълнаха тотално. Това обаче не ми тежеше, на­против – държеше ме вина­ги в стартова позиция. Моето семейство беше смисълът на живота ми, домът ми – моята крепост, дъщерите ми – моето любимо продължение, съпругът ми – опората, без която не можех. Поне така мислех до момента, в който 22 години след сватбата ни Иво поиска да се разделим. Направи го така, както поставяше за решаване всички важни семейни въпроси – хладно, делово, без емоции и без колебание. Беше предвидил всичко – от най-малката подробност до всяка моя реакция. Дори не ми оста­ви възможността за едно в простичко „Защо?“.

Изстреля отговора в точ­но подбран момент – защо­то бракът ни е изчерпан, и то отдавна, изстинали сме един към друг, живеем по навик, дори по инерция се целуваме и правим секс. Въпреки това щял да търпи това ненормално положе­ние, но срещнал жена, в която се влюбил. Не ми спести, че е на 31 г., че не се е омъжвала, че е била готова на тайна връзка и дори да роди детето, кое­то двамата толкова иска­ли… Слушах, но като че ли не осъзнавах Иво какво ми говори. Всичките ми уси­лия бяха насочени към това да укротя сърцето си, защото мислех, че ще из­хвръкне. Исках да се овла­дея, да започна отново да дишам нормално, да не ми трепери цигарата в ръце­те, да не наливам водката в гърлото си, все едно съм каца без дъно. Не успях, от ужас, обида и безсилие се напих както никога през живота си. С всяка клетка на тялото си усещах висо­комерието, пренебреже­нието и увереността на Иво, че постъпва правил­но, че аз не заслужавам повече жертви, че новият му живот с новата му жена е всичко, което има смисъл.

Не ми даде възможност да попитам какво ще ка­жем на дъщерите си. По едно време до пияния ми мозък стигнаха думите му, че Емма и Анна ще оста­нат най-важните в живота му и никога нищо няма да им липсва нито присъствието му, нито па­рите му. Щеше ми се да му напомня, че дъщерите му не са донесени от щърке­ли, че са част и от мен и за да ги има, заслуга някаква нося и аз. Не ми стигнаха сили да си отворя устата обаче. Както не намерих думи и да напомня на съпруга си, че докато той правеше своята кариера и изкарваше парите, с кои­то сега щеше да осигури децата ни, аз ги водех и прибирах от детска гради­на и от училище, преслед­вах ги с горчиви сиропи, когато бяха болни, увивах

ги с мокри чаршафи, когато термометърът наближаваше 40 градуса, обличах ги красиво, когато го по­срещахме на летището от поредното служебно пъту­ване по света. Същия този свят, който аз гледах само на картички и снимки, на които Иво сияеше като ус­пял мъж, на когото просто му е писано да побеждава. Той нищо не знаеше за ударите под кръста, които Емма и Анна получаваха от първи приятелки, от първи гаджета, от първи мъже и от първи секс. В главата и в сърцето му нямаше мяс­то за моите радости и про­блеми, които аз, разбира се, спестявах, защото той беше умен, организиран и амбициозен мъж и заслу­жаваше да стигне до върха на кариерата си. Затова му трябваше спокойствие, то­ест жена, която да го държи настрани от всичко, което е сиво ежедневие. Така съхранен – и физичес­ки, и психически, и емоци­онално – той намери нова­та си жена, която му роди третата дъщеря. Сигурно това събитие го е направи­ло толкова щастлив, кол­кото и моя бивш колега Атанас.

Точно този стар приятел ме накара да се отърся от гнева и разочарованието от бившия си съпруг – мъжка им работа, всеки си намира причина около 50-те да се докаже колко е млад, здрав и може да пра­ви бебета. В края на краи­щата всеки има право да бъде щастлив така, както разбира щастието. И да бъде отговорен и безотго­ворен, както му диктува съвестта. Стана ми ужас­но мъчно за самата мен. Знаех, че никога няма да се унижа да моля Иво да се върне, че няма да пра­вя номера на жената, с която се беше събрал, че няма да крия от дъщерите си, че имат нова сестра, че .няма да го цедя за пари.

И преди, и сега обаче не знам как ще продължа на­татък. Не си представям, че ще преровя земята, за да си намеря любовник, поне десетина години по-млад от мен. Мисля, че не знам как да се държа и с мъжете на моята възраст – забравила съм как се флиртува, а и – честно ка­зано – не ми е интересно. Понякога си казвам така: ето, срещнала съм интере­сен човек, личи, че не съм му безразлична,какво ще направя, ако ме покани на среща? Ще му откажа, ще избягам и ще се скрия в уютната си кухня. Така тъпо постъпих и когато преди месец шефът ми предложи двуседмична командировка в Сърбия и Македония, а аз като нави­та на пружина му обясних, че имам грижи с децата. С децата? – изумено ме по­пита той и добави, че си­гурно могат и сами да из­лизат с гаджетата си. Ис­тината е, че се уплаших да замина. Приятелките ми ме смятат за абсолютно изгубена кауза, защото когато ме поканят да изля­за с тях, аз все увъртам и отказвам. Сигурно раз­водът ще ме направи спри­хава, досадна и вманиаче­на – като стара мома. Чудя се дали пък шансът ми не е да намеря някой току-що пенсиониран чичо, за ко­гото ще съм достатъчно интересна, забавна и най- вече млада? А след време, ако се наложи, ще мога да му нося храна и памперси. Мерси!

Чувствам се някак онеп­равдана и ужасно тъжна за годините, които оставих да се изнижат незабеляза­но. Побърква ме мисълта, че повече от половината ми живот е минал, а съм го живяла за другите и не за себе си. За съжаление от­давна не съм на 30 и не съм мъж. Иначе щеше да е тол­кова лесно.

Една бивша съпруга