Детството ми мина в квартал, недалече от центъра на града. Там имаше стара къща с високи дувари, която всички забелязваха.
Когато тръгнах на училище, ме сложиха на един чин с Доротея. Викахме й Дори и се възхищавахме колко е красива – руса, синеока, с буйни къдрави коси. Обличаха я с дрехи, каквито нямаше никое друго момиче. А чантата й беше истинска съкровищница. Моите родители бяха обикновени работници и едва връзваха двата края. Може би затова направо обожавах Дори. Накрая се оказа, че тя живее в онази огромна къща, по пътя за училище.
Уж всичко беше наред, но вечер побърквах майка си: исках дрехи като на Дори, обувки като нейните, също и шноли за коса. Годините минаваха и нещата не се променяха – аз бях Пепеляшка дори с дрехите, които нейната майка даваше на моята, защото вече не харесваха или не ставаха на малката красива лигла.
След години тя отиде да следва в чужбина, аз започнах работа и се омъжих набързо за един пияница. Родих две деца, разведох се и като легна всичко на моите ръце, се хванах за домашна помощница в Италия. Всичко беше уговорено чрез посредническа агенция. На летището ме чакаше служител на фирмата и ме закара в къщата, където щях да работя – извън града, сред разкошна зелена градина.
Чак вечерта се запознах със собственичката – превзето кльощаво същество на високи токове и с прозрачен халат. С неудоволствие ми подаде ръка с перфектен маникюр. Погледнах и след кратко колебание ахнах: това беше Дори. Нищо не й казах, засрамена от вида си – сбръчкано лице, захабените ръце, прошарената коса.
Вечерта в леглото хубаво си поревах. Сякаш все още бях онова малко момиче, което наднича зад металните решетки в чуждия дом. Изглежда така ми е писано – все да съм в сянката на богата лигла, която и сега си живее живота. Че трябва да остана в дома й, е повече от ясно. Въпросът е дали да й кажа коя съм.
Вера
Можете да ни изпратите вашата история на po.krasivi@gmail.com
Add comment