Имам очи за невидимите събития, които дебнат човека зад ъгъла.
Всички малки деца искат да правят добрини. Момиченцата мечтаят да бъдат като феята със сините коси – да раздават радост на другите само с махване на вълшебната пръчица. Аз не мога да правя това, но имам очи за невидимите все още събития, които дебнат човека зад ъгъла.
Тази дарба открих у себе си още като дете и тя първо ме изплаши. Грижливо криех тайната си, за да не разберат другите и да ми се смеят, или да странят от мене. Бях малка, но осъзнавах, че ако се издам, вече няма да съм като останалите, а това може да е страшно. Мечтаех да се омъжа и да съм обичана, да родя поне три деца, исках къща и градина…
Когато пораснах обаче, няколко пъти се изкуших да кажа на приятелките си какво ги чака, ако направят това или онова, ако се срещат с този мъж, ако приемат тази работа, ако отидат на тази екскурзия… Не беше нищо особено за мен, виждах го ясно като на кино, където кадър след кадър ти показват как героят расте, влюбва се, страда, катастрофира… Исках да им помогна, да ги предпазя, но резултатът се оказа чудовищно неприятен – намразиха ме. Дистанцираха се от мен, пуснаха дума, че урочасвам хората край себе си от завист. А когато годеникът на първата ми братовчедка я изостави заради друга, както й бях казала, върху мен се изляха тонове помия. Даже роднините ми ме оплюха и обвиниха в какво ли не. Много ми беше тежко, ядосвах се на себе си, че не опазих тайната. Изселих се от родния си град и отидох в столицата. Уви, човек не може да избяга от това, което носи в себе си.
След време се наложи отново да се преместя, този път в малко градче на грани дата. Моята дарба ме лиши от много неща – нямам гадже, никога навярно няма да имам деца, постоянно ме измъчва безсъние, нервите ми са опнати до краен предел. Всеки ден и час трябва да решавам без чужда помощ какво от това, което знам и виждам, да пусна навън и кое да премълча и да скрия. Всъщност това отдавна не е моя тайна. Даже малките деца на съседите ме гледат с уплашени очи и не дават да ги пипна и погаля. И те усещат, че има нещо странно у мен. Налага се да се примиря, да приема, че това е моят живот, моят жребий. Възможно е висшата сила, която ми даде този „подарък“, един ден да си го вземе обратно и тогава ще бъда отново свободна. Нищо няма да виждам, нищо няма да усещам. Няма да знам, че училищният автобус ще катастрофира, че хазяйката ми има брат, който живее наблизо под друго име, че магазинерката от кварталната бакалия отглежда цвете, което ще й създаде голям здравословен проблем. Ще бъда като всички. Дали ще бъда щастлива тогава? Напразно се питам денонощно, но отговор не получавам. Засега.
Различната
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Add comment