Ние, хората, сме горе-долу като мечките. През зимата си седим у дома на топло и често-често придремваме. Но запролети ли се, хвърляме дебелите дрехи и сърцата ни се стоплят от пролетното слънце. Тогава се събуждат хормоните и се надигат мераците.
Имах един съсед – вдовец, с когото си имахме приказката, защото и аз съм вдовица. Но никога не съм изпитвала към него други чувства, освен приятелски, даже по-скоро сестрински. Имах ли нужда от помощ, той винаги се отзоваваше и знаех, че мога да разчитам на него за всичко.
Преди две години, през пролетта, няколко пъти ми се наложи да го викам у дома. Все за неща, плачещи за мъжка ръка. Първо се повреди пералнята, а след това и кранът на топлата вода в банята протече. За да не се измокри, Влади запретна крачоли и свали ризата си. Тогава за пръв 
път забелязах какви широки рамене има, а кожата му беше гладка и опъната от здрави мускули. Изведнъж ми се прииска да протегна ръка и да го погаля. В този момент той се обърна, сякаш усетил погледа ми, и очите ни се срещнаха. Искрата на желанието буквално ни взриви и ние се целунахме. Съблякохме се с треперещи ръце – и така и така бяхме в банята, заедно си взехме душ.
После? После повече не се разделихме. Заживяхме и в двата апартамента, а децата ни също много се сближиха – като истински брат и сестра. На следващата пролет ни се роди момченце и станахме съвсем истинско семейство. Този сезон у дома е на почит, защото именно тя – пролетта, разпали любовта в сърцата ни.
Мария
Изпратете и вие историята си на po.krasivi@gmail.com
Leave a reply