– Написахте ли писмо до Дядо Коледа, какво си пожелахте и дали се сбъдна?
– За мен Дядо Коледа се казваше Дядо Мраз и така изведнъж след промените той получи своето старо/ново име. Престанах да вярвам в него, откакто разбрах, че той е просто творение на рекламата. Вярвам в писмата до хората и контакта с тях. Пожелах си много неща и едно по едно те се сбъднаха.
– Стефановците носят корони, вашата къде е?
– Короната на всеки Стефан е тежка. Моята е и трънена. Вижда се отдалеч и не е скрита под покривалото на притворството.
– На кого сте кръстен?
– Трябвало е да нося друго име. За мен е било определено да се казвам Росен. Но нещастен случай в семейството ни променя този план и така съм получил името на моя дядо Стефан.
– Какво е за вас името – за него ли живее човек?
– За мен името е марка, добре обмислен етикет, важна част от красивата кутия. Но само името не носи съдържание – то се придобива, култивира и отглежда. Съдържанието в името го прави плътно и смислено. Иначе е просто сбор от нищо не значещи букви.
– Защо държите на точката и А-то във фамилията си?
– Защото така отдавам дължимото на моят баща Антони. Заедно с колегата Стефан Щерев-Чечо имахме една паметна среща в средата на 90-те в градината на старото „Сфумато“ на „Царя“. И се разбрахме всеки да постави отличителен знак в името си. И така аз станах Стефан А. Щерев.
– Нова година, нов… – продължете вие изречението.
– Нова година, стари приятели, нови идеи, стари мечти, нови изисквания, фестивали, събития…
– Какъв човек е Стефан, ако тегли равносметка преди наближаващата 2015-а?
– Стефан е търсещ и провокиращ. Стефан е много странен и многостранен. Участва в заснемането на два нови български филма – „Събирач на трупове“ и „Пеещи обувки“, каузата му са фестивалите, които организира със свои колеги и съмишленици – „Антистатик“, „Западен парк“, „Нощ на театрите“, платформата за представяне на хора с добри планове и идеи cityzen.bg, едно голямо отдъхване след съвместния му театрален проект „Тайно радио“ с немската артгрупа ЛИГНА. Стефан търси уединение в многообразието.
– Харесвате ли се такъв, какъвто сте, и има ли нещо, което ви се иска да промените?
– За себе си знам че съм jamais content – никога доволен. Което не ме превръща задължително в мрънкало, но е добре да го променя.
– Какъв е вашият опасен чар?
– Стиховете ми и погледа ми. Така казват. Аз казвам така: Думите ме намират в правилния ред. Аз съм само стрелочник.
– Как си я представяте тази нова година, ако трябва да я опишете или сравните с нещо? Какво ли ни чака през 2015-а…
– Представям си 2015-а като година, в която да не пилеем енергия в безсмислено нещоправене. Ще ми се да осмисляме дори най-малките си действия.
– Има ли нещо, което ще се заречете, че не бива или че няма да правите през новата година?
– Не се заричам никога, но знам, че със сигурност няма да пропуша отново.
– А за какво ще отворите широко прозореца, сърцето или вратата, за да влезе безпрепятствено?
– За добрите идеи и новите възможности.
– Ако можехте да избирате – кога, къде и с кого бихте живели?
– Има причина, поради която на човека не му е дадено да избира точно това. Щастлив съм с времето и мястото на появяването си.
– На кой приказен герой бихте се оприличили?
– На Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада едновременно.
– А в коя приказка бихте се преселили?
– Вероятно в никоя. Нямал съм време да повярвам в приказките и затова предпочитам историите. Без приказен край, но със смисъл и повод да ги разкажеш отново и отново при подходящ случай.
– Война или мир?
– Оруел твърди, че Войната е Мир. Кой съм аз, за да твърдя друго?
– Разум или чувства?
– Чувствителността е привилегия на малцина. Разумът е опора на материята. Ние не живеем пълноценно в духовния свят, затова чувствата ни се замениха от рекламата. Все още някъде истински чувства се раждат в истинския театър, в доброто кино и въобще в някакъв откровен акт или проявление на изкуството.
– Всичко ли е любов?
– Всичко е любов. Всичко се променя.
– Кое ви качва горе на черешата и кое ви приземява?
– Аз се вдъхновявам лесно, трябва ми толкова малко. Приземява ме мисълта, че времето не чака никого.
– Къде ви водят крилете на желанието?
– При така зададен въпрос – в Берлин.
– Боговете ли са полудели или хората?
– Същността на хората е да полудяват, а на боговете – да привеждат нещата в ред след това.
– Къде е раят – на изток или на запад?
– Тайната е разкрита – раят е в периметъра на ръцете ни и обсега на очите ни.
– А адът?
– Адът е обратното, доколкото мислим, че ни е в ръцете, и докъдето мислим, че виждат очите. Адът е възприемането за обреченост.
– Актьорът е актьор, когато…
– Когато е артист – проявлението на духа на артиста не е винаги приятно, но ако е осмислено, е важно.
– Нещо важно, което ви се иска да споделите?
– Рецептата за щастие: Една линия на хоризонта, две очи, ябълка.
– Нещо хубаво, което ви се иска да направите?
– Иска ми се повече хора да търсят съвременността в изкуството, в живота, а не в миналото си. Обръщаме се към стари митове и герои с мисъл като за икони и палим свещи, и метани вършим, ей така, напусто. Мисля, че точно това ни кара да сме закотвени. Иска ми се да мислим поне с два дни напред.
– С какво се гордеете?
– Гордея се с устойчивостта на някои проекти, които разработваме през годините. Гордея се с фестивала „Антистатик“ за съвременен танц и пърформанс, с „Нощта на театрите“, с международния проект „Тайно радио“. Независимата сцена се съвзема, произвежда, показва се, става все по-разпознаваема и търсена. IETM – неформалната европейска театрална среща в София през октомври беше важна и постави началото на много важни разговори с институциите и вземащите решения. Гордея се, че по някакъв начин съм част от тези процеси. Догодина през май ми се иска отново да имаме поводи за гордост с още едно мащабно международно събитие – „Адвокати на танца“, съвременния танц в България също намира своето място и говори ясно за присъствието си. Очакват ни още поводи за радост и гордост.
– Кое ви натъжава?
– Уникалността и безкрайността на човешката глупост. Тя може лековато да унищожи шедьовър и да го подпали, за да се сгрее.
– Бъдещи проекти…
– Очаквам с голямо нетърпение филма „Събирач на трупове“, където играем заедно със Стоян Радев, Теодора Духовникова, Михаил Билалов и Лидия Инджова. Пожелавам успех на младия режисьор Димитър Димитров с този филм. Също така очаквам с нетърпение една лента, която ме срещна със съдбата на Леа Иванова – „Пеещите обувки“. Очаквам всичко, което съм започнал, да се развива.
Източник: в. „Телеграф“
Leave a reply