Поне да беше влюбен в друга…

От два часа седя по нощница пред компютъра и се чудя как да започна писмото си до вас. Знам, че и на целия свят да разкажа какво се случи, няма да ми олекне. И не това е целта ми. Искам да кажа „Край!“ на своята любовна история, и то така, че да не мога да се отметна от думата си.

Отдавна между мен и Любо нещата скърцат. След всяка негова изцепка решавам и си тръгвам, но после пак се връщам. Не искам повече това да се повтаря и изричам пред всички: „Край, бяхме дотук!“ След няколко часа ще тръгна за работа и трябва да бъда свежа, отпочинала, работоспособна. А като погледна в огледалото смачканата си физиономия, ми идва отново да ревна. Никой в офиса не иска да ме гледа с подути очи и поглед, забит в нищото. От мен се очаква да печеля нови клиенти и да нося големи печалби на фирмата. Иначе си отивам, както много други.

Не мога да допусна това, защото от 19-годишна разчитам единствено на себе си. Завърших университета, смених няколко работни места и сега, когато съм оценена и имам перспективи, няма да се издъня. Най-малко заради мъж, който пет пари не дава за мен.

Преди дни бяхме излезли да вечеряме уж двамата, но преди да ни донесат поръчката, се появиха приятелчетата на Любо. Нито аз ги харесвам, нито те – мен. Въпросът е обаче, че аз никога не съм му поставяла условие: или аз, или те. Докато тези недорасли момчета открито се дразнят от мен, от това, че имам пари, жилище и кола, че не чакам на никого нито за питие, нито за пътуване, нито за СПА. Сама си печеля парите и сама решавам как да ги харча. А те, понеже са комплексари и лекета, изведнъж започнаха на мой гръб да се доказват. Но са минали покрай истинските мъже! Непрекъснато настройват Любо срещу мен. Говорят му, че го манипулирам, че го мачкам, че го въртя на малкия си пръст. А иначе им било ясно как такива като мен успяват – като си вдигат краката, когато и където трябва. След всяка среща с тях мъжът, когото обичам, става различен – груб, мнителен, заядлив. Дори вдигна ръка да ме удари, но се спря. Това обаче нищо не променя.

Да ме беше зарязал заради жена, щях да го разбера. Но да ме предаде заради мъже, в които няма нищо мъжко, е прекалено. Те дори не са истински приятели. Не само е обидно, това е унизително. Такова отношение не позволявам на никого, най-малко на човек, с когото съм искала да споделя живота си.

Яна

Споделете с нас това, което ви вълнува, на po.krasivi@gmail.com