Нейното бебе – край ли е на вашата връзка?

Разбира се, че е много, много голям сладур! Но… дали ще може евентуално да си поговорите и за нещо друго?! Да, знаем, че това звучи ужасно грубо, но пък е и ужасно искрено! Отдавна не е изненада, че появата на бебе е едно от най-големите изпитания за женското приятелство. Наша колежка попадна в тази деликатна ситуация, опита да овладее изкуството на „а, гу“ (при което се почувства пълна глупачка), ходи на шопинг за обувчици, дълги около 5 сантиметра (при което беше на върха на щастието) и след първоначалния шок установи, че всъщност това е доста интересно предизвикателство, което си струва да се поеме.

Ето един реално провел се разго­вор месеци назад. Посред бял ден, в дневната на моята най-добра приятелка. Която към онзи момент бях на косъм да титулу­вам „вече бивша“.

Аз: Честно казано, от седмица насам не съм на себе си. Мисля да скъсам с Асен.

Тя: Боже, вярно ли? Ооо, слад­ка мишка тииии, ооо, даааа, я да видим какво прави мишле­то на мамаааа?… Видя ли как дръ­пна играчката точно за шнурчето? Браааво, малката ми Мишонка тя!

Аз: Да, видях. Браво… Имам подо­зрения, че се вижда и с други. Ако е така, тая няма да я бъде.

Тя: Неприятна работа, това са си три години на вятъра. Ама сигурна ли си? Извинявай, ще стоиш ли малко при нея, дока­то набързо заредя пералнята? Че сме останали без дрехи, а довече­ра, като се върне нашият тати, трябва да ходим на гостииии. На кого, малка сладка мишка тя? Точ­но така, на бабаааа! (3 минути по-късно.)

Тя: Извинявай, та как разбра? (С тънък гласец.) Я сега да видим дали не трябва да сменяме пам- персааа.

Аз: Ами, хванах му фалшив про­фил във фейса. Беше го забравил отворен на лаптопа.

Тя: Уф, много кофти! И сега как­во? Ох, кога стана един?! Тряб­ва да й забъркам яденето! Искаш ли да дойдеш в кухнята, вземи я и нея? Тъкмо сме влезли в ритъм с храната, а това е суперважно! Това, че има профил, още нищо не значи. Не плачи. Не плачиии! Ей сега мама ще ти направи вкусна, вкусна манджаааа.

Аааа. И на мен ми се прирева – с пълно гърло при това! Защото най-добрата ми приятелка, с която можехме да си говорим часове наред и която знаеше повече неща за мен от собствената ми рода от плът и кръв, изведнъж се беше превърнала в безчувствен непознат. Все едно я бяха отвлекли извънземни, след което бяха върнали някой, който досущ прилича на нея, но всъщност не е тя. Нима не беше тя тази, с която обсъждахме всеки жест и всяка дума на Асен, докато двамата се сваляхме? Нима не беше тя тази, която нонстоп повтаряше, че сме един за друг, и когато най-сетне се събрахме, беше супердоволна и щастлива? И не кроеше ли тя планове как ще бъде кръстница „в най-скоро време“? Е, животът явно има странно чувство за хумор, защото тя се сдоби с дете първа и както се пее в любовните песни за разбито сърце, „забрави всичките си обещания и чувства, и нашата любов“. По дяволите, животът ми беше на път да се разпадне катастрофално, аз застрашително се люшках по ръба и бях дошла за малко подкрепа. И какво получавах? Лекция на тема памперси и важността на храненето в строго фиксирани часове! На какво приличаше това? На… ревност?!

Ах, тази ревност

Няколко часа по-късно, след като научих жизненоважната за мен информация какво точно значат всички мистериозни съставки, грижливо надписани върху етике­тите на детските храни (е, ако наистина зарежех Асен и реших да се самоубивам чрез отравяне, детските храни нямаше да свър­шат работа), се евакуирах. Час тичах като откачена на пътеч­ката във фитнеса, за да ликви­дирам неистовото желание да се снабдя с калашник и да стре­лям, след което седнах кротко на дивана в хола си, за да обмис­ля ситуацията. Да, чувствах се сериозно пренебрегната, и то не от Асен! Ревнувах приятелката си, която беше напът да ми бъде отнета от едно вързопче, кое­то я има 50 сантиметра, я не, по прякор Мишонката. Мишонката, изглежда, беше мистерио­зен магнит, привличащ цялото й внимание, доскоро щедро огря­ващо изключително мен, и пра­вещ я абсолютно неспособна да регистрира присъствието ми. Тя не чуваше моите горки вопли, но ловеше жадно всяко движение на дребосъка, като издаваше въз­клицания на искрено възхищение и освен това ме караше да пра­вя същото „Говори й. Тя още не може да отвърне, но всичко раз­бира, нали така, на мама сладураната. А, гу, а, гу, а, гуууу.“ Погле­днат отстрани, човек по вре­ме на „а, гу“ акция изглежда глупа­во. Освен това не се чувства по- различно, докато го прави, или поне докато все още не е раждал и не му се е проявил майчински­ят инстинкт (който между дру­гото се явявал едва на 4-5-ия ден). Тогава тя наистина ли не усеща­ше, че вместо да ме улеснява, пра­ви срещата ни още по-трудна? Забравила ли беше каква беше тя самата, преди да роди? И дейст­вително ли не си даваше сметка, че аз се чувствах като в небрано лозе, особено когато ми даваше подробен отчет как с Мишонката се къпят, хранят, обличат, посещават тоалетната, разхож­дат и спят, по простата при­чина, че от 15-ата минута ната­тък наистина не знаех какво да кажа. Затова само смутено слу­шах, докато, ако продължа да се придържам към бебешката тер­минология, в същото време на нея явно вече й беше през памперса какво се случва с мен.

Изгубени в превода

„Ама тя дори беше забравила, че ходих в Мюнхен! Това нормално ли е?“, проплаках няколко часа по-късно по телефона на Рали. Тук е моментът да направя адски важното уточнение, че, разбира се, не всяка жена (и приятелка), която роди, започва да се държи по този начин: Моята друга най- добра приятелка художничка Рали не се промени ни на йота, след като се появиха близнаците й. Напълно е възможно с други майки да обсъжда надълго и широко каши, рецепти при хрема и колики и прочие проблематика, макар че дълбоко се съмнявам, но винаги, когато се видим и чуем, за мен си е същата. Пак се смеем от сърце и душа, пак си говорим за мъже, за „изкуфство“ и за куп простотии от доброто старо време, като разбира се, включваме и последните прояви на нейните юнаци. И пак си изкарваме супер всеки божи път, когато се съберем. Та сега й звъннах за помощ в разкодирането на ситуацията.

„А, хич да не ти пука – отсече тя. – Аз бях забравила даже рождения ден на братовчедка ми, та после ми се сърди сума време. Нищо лично. Просто така те завърта въртележката, че губиш представа кой ден е. Но не се притеснявай, ще й мине. И пак казвам, не го приемай лично.“ После, типично в своя стил – винаги съм се възхищавала на способността й да общува и да приема околните с лекота, независимо от особеностите на характера им – ми довери, че рисува нова икона по поръчка „в стил неомутро“. Някакъв младеж с чисто ново BMW преди седмица си поръчал свети Никола на зелен фон (въпреки че по канон е на син), за да му отива на зелените стени в хола. Ха-ха-ха, смеех се с цяло гърло. И се питах ще доживея ли до момента, в който ще ни се случи същото с моята приятелка с Мишонката. В същия момент се сетих какво ми беше казала една друга приятелка, радиоводещ, майка на отдавна родена и вече отгледана 15-годишна дъщеря, когато преди бая време й споделих, че ме хваща страх да забременявам, като гледам как някои жени се променят из основи. „Спокойно, щом аз не се вманиачих, няма да се вманиачиш и ти. Никога не съм ги разбирала тези жени, които изведнъж нямат други теми за разговор. Как може ти изведнъж да загърбиш целия си предишен живот и интереси и да зачеркнеш всичко оставало?“ Всъщност има едно нещо, което мен ме притеснява дори още по-силно в цялата работа.

За смисъла на живота, вселената и всичко останало

А именно, защо изведнъж за моя­та приятелка всички мои про­блеми станаха маловажни, в срав­нение с нейните тегоби, и защо един ден тя изневиделица ми сервира, че не съм истински човек, докато не изпитам радост­та на майчинството. Толкова бях огорчена и втрещена, че не успях да кажа нищо цяла мину­та. След това изпитах желание­то да тръшна с все сила входна­та й врата, за да й покажа колко истинска съм всъщност. Добре де, ами ако не исках – или се ока­жеше, че не мога да имам деца – един ден в бъдещето? Това щеше ли да ме направи „неистинска“? Ами ако пометнех? Тогава щях ли да съм фалшив човек? А и впро­чем какво значи „да живееш наис­тина“? Да постваш във фейса снимки на детето си и да опо­вестяваш в статусите си как­во е направило съкровището ти, както имат навика да правят две други приятелки? (Така меж­ду сутрешния чилаут поздрав на любимия ми лейбъл Armada Music и горкия вопъл на някого, който е прекалил с ментата снощи, се озовава жизнерадостното „350 грама на закуска, дръж се, памперс!“) Да му се не види, знам, че звуча като гадна детемразка, коя­то – предвид факта, че е на 33 и е на косъм да премине в състояни­ето на необвързана с перспекти­ва за статус „стара мома“ – само злобее и гледа как да се заяде с невинните млади майки, но това всъщност изобщо не е така:) Аз съм приятелката, която с готовност ще държи бебето на ръце, докато не ми изтръпнат от тежестта. Аз съм приятел­ката, която тича за памперси и обожава да ходи да пазарува дре­шки, както и да седне да си играе с детето с куп цветни играчки (какво да се прави, явно и у мен има едно хлапе, което не иска и не иска да порасне). Освен това аз съм приятелката, която искрено се опитва да проумее защо извед­нъж става втора ръка човек, кой­то е толкова заблуден относ­но смисъла на човешкия живот. Защо тези хора започват да се държат като… ами, като всич­ки, които са отказали алкохола и цигарите. Довчера сте се весели­ли заедно и ви е било страхотно, а днес те гледат с леко чувство за превъзходство и се опитват „да те вкарат в правия път“… Просто аз искрено не разбирам защо трябва да се делим на лаге­ри. И истината е, че, моята при­ятелка с Мишонката е напълно права, когато казва: „Ти си неспо­собна да разбереш какво ми е на мен, защото нямаш дете.“ Ами, добре, нека се опита да „ме вкара в правия път“.

Другата гледна точка

„Това е уникално чувство, абсо­лютно нов етап.” Виждаш све­та през нови очи, вече не се вър­ти около теб, не си такъв его­ист да мислиш само за себе си“, мъчи се да ми обясни тя с прос­ти, разбираеми думи, все едно аз съм Мишонката. Двете сме на шопинг на бебешки дрешки и аз държа около петнайсет комплектчета гащи и потничета във всички цветове на дъгата и се мъча да ги сведа до десет. „Все едно… абе, все едно си хва­щаш гадже, а аз още си търся. Ти изчезваш от хоризонта, защото искаш да си с младежа и скитане­то по заведенията вече не ти е интересно. Не ти е ценно. А аз ти се сърдя, защото не ми обръ­щаш внимание, и като се видим, само ми говориш за Него.“ Онемя­вам точно като след онова изказ­ване, че нямам смисъл в живота си, докато не родя. Този път оба­че причината е различна. Защо­то осъзнавам, че – боже! – когато тръгнах с Асен, си беше точно така! И този път, когато се окопитвам, не искам да затръшвам никакви врати. А просто искам да я прегърна и да я целуна, защо­то – дори с Мишонката на ръце – тя продължава да е Моята най- добра приятелка. Която, въпреки че в момента не разбирам особе­но, продължавам много, ама мно­го да обичам. И искрено се рад­вам, че се чувства щастлива! Тя ме прегръща в отговор и на един дъх изстрелва: „Знаеш ли колко е кофти на моменти да имаш чув­ството, че вече не съществуваш като самостоятелно, здравомислещо същество? А по-скоро си машина за почасово хранене и сме­няне на пелени. И на мен не ми е никак леко! Понякога, когато се видим, се чувствам конфузно. Ти имаш да разказваш хиляди неща: къде си ходила, с кого излизаш, какво се случва в офиса. А аз мога да говоря единствено за памперси и каши. Но въпреки това е пре­красно! Ще видиш един ден!“ Раз­бира се, нямам ни най-малка идея как се преподрежда вселената ти, когато създадеш друго човеш­ко същество. И как ще реагирам на тази коренна промяна, ако „я видя един ден“. Може да съм най-голямата майка непукистка във вселената. А може и да се превър­на в една от онези жени, които не могат да говорят за нищо дру­го и тотално сащисват всички­те си неродили приятелки, кои­то се чудят дали не са били вне­запно отвлечени от извънземни и заменени с тотално идентич­но изглеждащи копия… Кой знае? Хормоните обикновено имат странно чувство за хумор.

 

ДО ВСИЧКИ „ПРЕСНИ“ МАЙКИ

Ето нещата, които биха искали да би кажат вашите нераждали приятелки. Моля ви, не се обиждайте и не ги приемайте лично.

  • Не ни казвай, че не знаем как­во е истинска любов/мъка. Още по-малко, че докато не родим, животът ни е безсмислен. Това наистина ни наранява и обижда.
  • Не ни разказвай в детайли за раждането и за постродилния период. Нас това не ни очаро­ва, а ужасява.
  • Не превръщай профила си в негов/неин профил. Един ден той/тя ще порасне и собственopъчно ще се регистрира във фейса.
  • Не кърми пред нас. Гледката е сладка, но някак неловка. А ако сме с гаджето/мъжа си, си е направо притеснително.

 

 

 

Ти и той… след бебето

 



Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.

Магазин за красота и здраве

Прочетете още:

Добавете коментар