Анатомия на плача…

A ти кога плака последно? Наша милост, „слабият пол“, редовно проронва по някоя сълза – все пак само мъжете не плачат, нали така. На всичкото отгоре често ни се случва да загубим контрол в най-неподходящия момент. След което ни иде да потънем в земята от срам и се питаме нормална ли е тази компрометираща проява на малодушие. Ако и ти си си задавала този въпрос, добре дошла в отбора, пише в априлския си брой сп. „Glamour”.

Помня, че когато бяхме много, много малки, една вечер бях отишла при майка си и я бях попита­ла съвсем сериозно дали сестра ми не е родена с някакъв дефект на очи­те. Тя никога не плачеше – най-много очите й да се насълзят през зимата от студа. Аз, напротив, можех да се разхлипам, ако някой на вратата на автобуса ме бутне, за да се качи преди мен. Ако нашите откажат да ме оставят да спя при Ели довечера. Ако ме хванат без домаш­но. Ако някой ме упрек­не, че не съм се държала добре и съм го разочаро­вала. И до ден днешен съм си същата – плача, когато нещата излизат извън моя контрол. С тази разлика, че вече не съм на 10 и когато изгу­бя самообладание, ста­ва доста неловко. Давам пример. Преди половин година си смених рабо­тата и от новото мяс­то държаха да изкарам книжка, така че запи­сах курсове. Инструк­торът ми ми каза, че такова чудо като мен не е виждал: още кога­то завъртах ключа и не успявах да запаля ведна­га, очите ми се насълзяваха. „Засрами се, голяма жена, ще ми реве като ученичка!“, изрева той един ден, когато изгас­нахме на едно от най- оживените кръстови­ща в София. В резул­тат на това успяхме да тръгнем чак на след­ващото зелено. Разбира се, че ми идеше да потъ­на в земята – стотина души станаха свидетели на провала и на сълзите ми, докато се опитва­ха да ни заобиколят. Но това си бяха бели кахъри на фона на срама, кой­то брах при напускане­то на предната ми рабо­та. Бях нещастна там, защото не ме оценява­ха, и последния месец бях в страшен конфликт с прекия си началник (също от женски пол, но категорично от вида на сестра ми). След поред­ния скандал си подадох молбата за напускане. Да, правех го по собствено желание, но докато обяс­нявах, че решението ми е окончателно, гласът ми се накъсваше, а кога­то излязох от кабинета й, очите ми издайниче ски блестяха. Не, не ми се наложи да изтичам с плач до тоалетна­та или да ми пода­ват носни кър­пички, защото нямаше реки от сълзи, но въпреки това бях изгу­била хладнокръвие. Също като минала­та седмица, когато се скарахме сериозно с мъжа ми. Или no-миналата, в киното, на щастливия финал на една романтич­на комедия. Или на роди­телската среща на дъще­рята, където цяла вечер я хвалеха, аз си бършех развълнувано очите, а мъжът ми ме гледаше със смущение. Вечно ми пов­таря, че съм най-емоцио­налното и чувствител­но същество на плане­тата и трябва да стана по-дебелокожа. Как при това положение можех да му призная, че пред­ния уикенд пролях една и половина сълза в собст­вената ни кухня. Защо­то бях сложила да пека кекс, щяхме да ходим на гости на свекъра и све­кървата, звънна ми една приятелка и изненадата ми стана на въглен. Това нормално ли е, питам?!

Някои плачат от радост, други – от мъка, трети – от сутринта

Има жени, известни с научните си постиже­ния. Такива, известни с музика­та си. С бизнес импери­ите си. С филми­те си. Със спортни­те си пости­жения. С лайфстайла си. Дори със силикона си. В очите на нас, обикнове­ните простосмъртни, те си имат всичко, кое­то може да си пожела­еш: слава, пари, готини гаджета, луксозни къщи, коли и яхти. Изобщо живот като приказка – гледаш ги и си мислиш: не, няма начин те да са от плачещия вид. И все пак и на тях им се случва да изгубят душевно рав­новесие – при това пред очите на всички. Ведна­га давам пример: Анджелина Джоли, която пла­ка в ефир, когато гово­реше за Камбоджа, на премиерата на филма си в Сараево, в интервю­та за майка си и за това колко добър родител би искала да бъде. Или Крис­тина Агилера, която се разплакваше на сцената, когато отвореше темата за раздялата на родителите си и когато изпълняваше Hurt. Или сега се сещам за призна­нието на Стефка Кос­тадинова, че когато е взела златния медал в Атланта, е плакала от яд, защото на нея 205-те сантиметра не са й били достатъчни. Въпреки това цяла България гле­да това награждаване и нашите очи се навлажни­ха от гордост и радост, докато се издигаше три­багреникът и звучеше химнът, нали? Всъщност, като се замисля, има и такива личности, които пом­ним главно с публични­те им сълзи. Като тени­систката Яна Новотна например, която пла­ка на рамото на дукесата на Кент след загу­бата си от Щефи Граф. Или като Петя, която като че ли плачеше през цялото време на пър­вия Survivor и пророни сълзи дори по време на финалното си интервю. Или като Кики, която се разплака в „Острова на изкушението“, кога­то разбра, че Андрей й е изневерил, и взе реше­ние да го напусне. При което всички жени си отдъхнахме облекчено. Интересното е, че поня­кога изпуснатите нерви и проявата на слабост очарова и печели сим­патиите на нас, свиде­телите им от женски пол, докато друг път ни кара да си казваме: „Боже, каква супер сла­ба, безволева личност!“ За второто подози­рам, че е по същата при­чина, по която хората имаме склонността да презираме другите, кои­то имат същите лоши навици като нас – мъже­те не критикуват пла­чещи жени, а просто се стъписват при вида им, нали така? Ако вни­мателно изследваш ана­томията на плача, как­то направих аз, немину­емо ще стигнеш до след­ния полезен извод: вся­ка себеуважаваща се жена на тоя свят може да си поплаче до насита, кога­то е радостна, и да си поплаче, когато е тъж­на. И това ще е напъл­но ОК, дори ако някой я види. Но ако плаче, дока­то губи, си е изцяло на нейна отговорност и за нейна сметка. Защо­то после никой няма да й позволи да го забрави дълго време. На първо място – жената в огле­далото. Защо сме тол­кова безмилостни към себе си?

Мъжете не плачат

Момчетата и момиче­тата плачат горе-долу по равно докъм 12-ата си година. После, в пубер­тета, мъжете „пресъх­ват“, а момичетата продължават да плачат, или поне така смята­ме всички. Направих си миниексперимент – раз­питах 10 приятели от мъжки пол дали им се е случвало да плачат зара­ди провал в работата или връзката си. И те отговориха, че да – „Е, не съм лял крокодилски сълзи, ама ми се е случва­ло да се затворя в кенефа“, призна М. Когато става дума за ежеднев­ни, дребни моменти на фрустраиия обаче, неща­та стоят съвсем различ­но – стресът, предиз­викан от един изпуснат полет, кофти отно­шение или проблеми с колата, които водят до закъснение за важна работна среща напри­мер, кара мъжете не да се разплачат, а да се разпсуват. Двата пола прос­то сме устроени различ­но и не, това не е един­ствено въпрос на въз­питание. Както твър­ди един приятел от интервюираните, завър­шил психология: „При жените плачът в кри­зисни моменти показва, че им липсва достатъч­но увереност, че могат да се справят с положе­нието. При мъжете псуването е абсолютно същото – знак, че губиш власт над ставащото, знак за ниско самочувст­вие.“ Разбрах, че е напъл­но прав, когато попад­нах на следното, супер интересно изследване. Доктор Уилям Фрей, американски биохимик, прекарва 15 години в изследване на сълзите, и едно от заключения­та му е възхитително. Според него сълзите пре­махват всички видове токсични стрес хормо­ни, които се натрупват в тялото ни в момен­тите на разочарования и страдания. Ето защо един хубав плач те кара да се почувстваш като нова, и обратно – ако се опиташ да преглътнеш сълзите, за да излезеш мъжко момиче, се чувст­ваш още по-потисна- та. Следователно, макар че избухването в съл­зи те кара да се чувст­ваш супер слаба („Как не можах да се сдържа?!“), плачът всъщност е точ­но толкова важно физио­логично средство за пре­махване на лошите суб­станции от тялото ти, каквото е издишва­нето и отиването до тоалетната. Логични­ят въпрос е защо тогава мъжете не го правят, щом е толкова полезно? Установено е, че наши­ят пол произвежда пове­че стрес хормони, тяло­то ни го прави по-дъл­го и ги натрупва в сери­озни количества. Освен това ние разполагаме с по-малко тестостерон, така че нямаме желание в моменти на стрес да се сбием с някого или да отидем да поблъскаме в залата, за да ни мине. Впрочем нашият способ за разтоварване на стре­са си има своите пре­димства – кога последно проля сълза и спаси глоба за превишена скорост?

Вместо финал

Що се отнася до моята сестра, ето какво се слу­чи известно количество години след оная вечер, когато отидох при май­ка. „По-скоро ще умра, отколкото да се раз­плача пред други!“, ето това изхлипа сестра ми през стиснати зъби, когато съвсем случайно влязох в стаята й, кога­то се бяхме събрали при нашите за Коледа. Беше се разделила с гаджето си преди 4 месеца и всич­ки се чудехме колко спо­койно го приема. Е, явно не бяхме прави. Явно тя не беше родена с никакъв дефект. Просто беше свикнала да се стреми да е перфектна. Никога да не показва слабост пред другите, били те и най- близките й хора. Но как­то пишат в любими­те ми книги за себепознание и самопомощ, имен­но този нереалисти­чен стремеж ни докар­ва на нас, жените, огро­мен стрес. И когато се провалим в невъзможна­та мисия, се самообвиня­ваме. След което какво правим, мислиш? Точно така, дръпваме му един хуууубав плач.

Звездите признават, кога за последно за плакали…

Защо плачат жените?

Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.