Майка ми винаги ме е учила, че аз и брат ми трябва да се обичаме. Тя почина, но до последно повтаряше – радвам се, че имате един друг, защото, когато си отида, ще си помагате. След смъртта й той започна да се променя. Накрая се запозна с рускиня и беше неузнаваем. Тя беше по-богата, въведе го в бизнеса си и той започна да гледа на мен и семейството ми от високо. Обиждаше ни, наричаше ме „евтина, мръсна българка“, казваше, че не иска да ме види. Така минаха пет години…
Много пъти му предлагах да се видим, но той все отказваше, нагрубяваше ме, веднъж дори ме заплаши, че ако продължа да го търся, ще ме пребие.
Това лято разбрах от баща ми, че се е разболял, имал е киста на панкреаса, а след операцията е развил и диабет. Обади ми се сам. Сякаш нищо не се беше случвало, каза, че много ме обича. Зарадвах се много и едновременно ми беше странно, защото беше изрекъл толкова много обиди и заплахи, а сега изглеждаше безпомощен.
Точно преди Коледа съпругата на брат ми позвъни и помоли да дойдат у нас на гости за два дни. В уречения ден дойдоха, но с цяла кола, натоварена с багаж, настаниха се с жена му в спалнята и всичко изглеждаше така, сякаш се канят да живеят за дълго у нас. Аз след тези дълги пет години, в които не го бях виждала, не знаех как да реагирам.
Той беше променен до неузнаваемост. Отслабнал, смирен, а на мен ми се сви сърцето и преди да се усетя предложих да останат у нас. Не можех да го изхвърля на улицата или да позволя да отиде при баща ми, който е възрастен и едва ли може да се грижи за него. Съпругата на брат ми замина за Русия, обеща да се върне през март, а той остана да живее у нас. И аз се раздвоявам от усещането, че ми е трудно да простя и състраданието.
Знам, че не постъпват справедливо с мен, защото бяха забравили, че съществувам пет години, но не мога да си позволя да го оставя сам. Имам нужда от съвет – трябва ли да простя до край, или и аз мога да постъпя като брат ми. И да му покажа, че, ако си бил лош, получаваш заслуженото си.
Никол Иванова, 39 години, София
Leave a reply