Запознахме се в Италия
Наскоро навърших 40 – юбилей, който не се празнува според познавачите на живота. Дори не обърнах внимание на обясненията им защо – и без това не обичам рождените си дни.
Неочаквано обаче точно този, 40-ият, се превърна в незабравим празник за мен.
Три дни преди датата попаднах в интернет на изгодна оферта за почивка в Сицилия – от типа „в последната минута“, когато свалят цената наполовина. Внезапно и за самата мен, просто натиснах „резервирай“ и попълних формуляра. Оказа се съвсем лесно и бързо – дори крайната цена с включените допълнителни екскурзии до Етна, Сиракуза и Палермо и екстри като самостоятелна стая излезе автоматично, а плащането онлайн направо не го усетих. Толкова ми хареса, че пуснах веднага имейл до шефа си, в който го уведомих, че
Запозна ни… една калинка
излизам една седмица в отпуск от следващия ден и когато се върна, ще напиша заявление. И без това той все ми повтаряше, че имам да взимам дни, а и трябва да си почина.
Направих си подарък, защото го заслужавам, казах си доволна, както ни убеждават и от рекламите. Легнах си и заспах като бебе. Сутринта минах през агенцията да си взема договора, ваучерите и самолетния билет, купих си слънцезащитен крем и широкопола шапка да не изгоря на плажа, пробвах си банския и установих с удоволствие, че не съм „мръднала“ от преди три лета, когато за последно бях на море, стегнах си багажа и отново заспах като бебе.
В деня на полета си сложих брачната халка, за да не ми досажда никой. Разведох се преди две години, но си запазих годежния пръстен и халката не от някакви сантиментални чувства, а като „обица на ухото“, да ми напомнят да не повтарям тази грешка да се омъжа отново. Поръчах си такси и се отправих към моята тайна ваканция, без да споделя с никого, че заминавам в слънчева Сицилия.
Няколко часа по-късно вече бях в курортния комплекс, но вместо топло слънце ме обливаше пороен дъжд, а оловносивото небе бе смръщено като софийското през ноември. Кацнах на най-големия остров в Средиземно море, но всъщност се намирах в абсолютната пустош. Идеално място за пълна почивка, сред естествени дюни, които ми напомняха несебърските от морските снимки на мама и татко, буйна зеленина, ароматни цветя, екзотични палми и цъфнали кактуси.
Наблизо нямаше нито градче, нито селце, но в комплекса сред прекрасния парк не липсваше нищо – ресторант, бар, дискотека, басейн, магазини, дори малък амфитеатър за представления и концерти. Усмихнатият персонал бе строен като по конец – само кажете какво желаете. Ако все пак ви доскучае, имаше коли под наем на разположение, за да може човек да се отправи към нови места и забавления.
Единственият минус сред този лукс беше, че се почувствах абсолютно сама навръх рождения си ден. Прибрах се в самостоятелната си стая и се разплаках. Горчиво и безутешно, сякаш някой ме бе заточил на края на света в пълно уединение.
Изпаднах в самосъжаление! Не бях постигнала нищо за тези четири десетилетия живот… Нямах семейство, нямах деца, нямах успешна кариера, нямах собствен апартамент (живеех в наследения от родителите си), нямах кола, дори нямах шофьорска книжка, за да си взема под наем… Така се бях разридала, че не чух първото почукване на вратата си. Последва по-настоятелно, но го взех за шум от дъждовните капки по покрива на къщичката. Третото вече ме стресна, защото беше съпроводено с мъжки глас, който викаше: „Сеньора, сеньора“.
Станах от леглото, избърсах сълзите си и открехнах вратата.
На прага стоеше висок, чернокос мъж по пижама и мокър до кости. Щом ме видя, започна да ми говори бързо и разтревожено на италиански, но аз не разбирах нищо. Все пак беше ясно, че моят съсед ме беше чул и иска да ми предложи помощта си. Аз само поклатих глава и затворих вратата. Помислих си, че съм пълна глупачка, взех горещ душ и си легнах.
Заспах като бебе, за поредна нощ.
На сутринта заминах на екскурзия до Етна с група българи и сякаш се поразсеях. Времето обаче отново не беше на наша страна, кратерът на вулкана беше обвит в мъгла и изкачването на 2900 м беше безсмислено. Затова пък можеше да покорим пеша двата по-ниски кратера, наречени Силвестри, които бяха лесни за превземане от всички.
Разочарованието бе обхванало групата, дори се чуха реплики от рода „За какво ме доведе в тая сгурия, бе, жена, само пари да харчим“ и други по-груби мъжки коментари за Етна.
Дамите обаче стоически понасяха и студения вятър, и изстиналата лава, в която потъваха краката им (слава богу, всички бяхме послушали съвета за удобни обувки и нямаше някоя фльорца на токчета). Стигнахме на ръба на кратера и започнахме обиколката наред с други туристи.
Внезапно някой ме хвана за ръката и чух същия глас от среднощното посещение.
Този път разбрах италианския му – всеизвестния поздрав „Бонджорно, сеньора“. Последваха още думи, сред които долових „кара“, „белла“. След това той ме заведе до едно по-голямо парче лава с червеникав цвят и ми посочи възторжено една калинка, която си лазеше там, сред „сгурията“, кой знае кой вятър я бе довял на кратера на Етна… Почти като мен, аха да се разплача отново, но погледнах моя непознат съсед и усетих, че вече не съм сама. Той повтори „Белла!“ и продължи нещо да обяснява не само с думи, но и с жестове, както говорят италианците, но аз само кимнах, усмихнах се и се представих: „Бела“.
Така се запознахме с моя Антонио, с когото отпразнувах 40-ия си рожден ден въпреки всички предубеждения. Изключението от правилото доказа и друга версия – че истинският живот започва след 40.
Бела М., 41 г., София
Източник:Журнaл
Leave a reply