Взех кардинално решение: Зарязах сериозната си кариера и родих дете!

Живеем в чужбина, имаме едно дете

Мога да се определя като успяла жена. На 35 години преподавах в престижен столичен университет. Имам титлата „доцент“, специализирала съм в два големи университета в Русия и Америка. И какво от това?

Стоях на катедрата и гледах студентите пред себе си. Те се опитваха да блеснат пред мен – някои с интелект, други с хитринки, а трети – с материалното си положение.

В университетската аула аз бях царицата, но свършеха ли лекциите и излезехме извън портала на ВУЗ-а, нещата се променяха. Красивите студентки с по 350 кубика на гърда се качваха по луксозни джипове, окичени със златни бижута и облечени в скъпи дрехи, а аз нахлузвах поизносеното си манто и поемах към автобуса до дома.

дете щастие

Щастливи сме

„Да, но ти си научен работник, важен специалист не само у нас, но и канен по света…“ – убеждаваха ме родители, приятели и другите университетски преподаватели.

Аз обаче предпочитах да гледам реалността право в очите. Бях минала христовата възраст и бе време да направя равносметка – какво съм постигнала и как искам да живея занапред.

Всички очакваха, че ще акцентирам върху научната си кариера и ще защитя професура до година-две. Премръзнала от студ, пуснах радиатора в тесния си апартамент, огледах библиотеката, отрупана с книги, трудове и прах, а по рафтовете й бяха рамките с грамоти и дипломи. Топлеха ли ме тези неща?

Виждах каква бездна ме дели от моите студентки, които живееха пълноценен живот – стремяха се и имаха всичко – мъже, пари, коли, дрехи, щастие… А аз? Трябваше да се задоволя с къртовския труд, безсънните самотни нощи и 35-те лева бонус за научна степен.

Взех кардинално решение!

От днес ставам като другите. Пари за силикон нямам, нито за джип, нито за скъпи парцалки и дрънкулки. Имам обаче висотата на университетския пост, авторитета и интелекта си.

ГОЛЯМ БАНЕР ЗА ПО КРАСИВИ

Трябваше да ги впрегна да работят за мен и бе време да действам.

Влязох в аулата, седнах зад катедрата и вперих поглед напред. Бях добре гримирана, кокетно вчесана и секси облечена. Спрях да отбягвам погледите на моите студенти. Какво като са с 15 години по-млади от мен? Вглеждах се в тях и ги анализирах, докато се потяха над лабораторните упражнения. Представях си кой може да стане баща на моя нероден Петко.

Биологическият часовник тиктака и не бива да изпускам удобния момент. Нима само Деми Мур и Мадона могат да свалят млади гаджета?…

– Само да ви попитам дали тази конфигурация е правилна? – както всеки път след заниманията дойде при мен Виктор.

Вперих поглед първо в листа, а после измерих от горе до долу моя най-добър студент.

– Перфектна конфигурация, бих казала… – промълвих и му се усмихнах не като преподавател сухар, а като прелъстителна жена.

Виж го ти този Виктор! Че той е много сладък – млад, умен, висок, красив… Знае четири езика, в свободното време прави преводи, за да печели пари и да си плаща квартирата. Помага на майка си….

– Викторе, ако ме питаш – загледах го изпитателно и дори си представих как биха изглеждали децата ни. – Бих ти предложила и допълнителна литература. Да пием едно кафе и да го обсъдим. Ако бързаш, ще ти донеса книгите следващия час, а ако проявяваш интерес – ела ги вземи от дома ми още сега…

Виктор ме погледна смутено и сведе поглед. Оставих го да се посъвземе. И аз да бях на негово място, и аз щях да се сконфузя, ако любимият ми преподавател ме покани на кафе и у дома. Не чаках дълго.

– Нека първо в кафенето да обсъдим какво ми е нужно, а после ще ви изпратя до вас и ще взема материалите.

Помогнах на Виктор бързо да се дипломира, а той се постара в моята утроба вече да расте нашата рожба. Бяхме подготвили всички документи и един хубав ден сюрпризирахме колеги, роднини и началници с новината, че заминаваме в чужбина.

„Къде? Кога? Ама защо? Ами кариерата? Може ли така да зарежеш всичко?“ Въпросите ме засипваха, а аз с нехайна усмивка отговарях:

– Това е минало! Други неща имат значение за мен.

Заминахме за Испания. Единствено носех с мен купен сертификат, че съм завършила ресторантьорство, и дипломите за езиците, които владеех. Това, че съм доцент, че съм завършила медицина и съм специализирала във Вашингтонския университет, че имам научни публикации, нямаше значение за намиране на работа. Колкото по-простичка бях, толкова по-добре.

Виктор бързо го наеха, а аз тръгнах на курсове по испански език. Работих кратко на рецепцията на хотел, но родих. Гледах сина си и бях щастлива с Виктор. Когато Мартин стана на четири години, се преместихме в Страсбург, Франция. Наложи се да уча и френски език. Синът ни вече ходи на училище, а ние с Виктор работим. От години не сме се връщали в България, но това лято ще идем да видим бабите и дядовците.

Не се оплаквам от живота си. Имам всичко, което желая: щастие, любов, пари, дете, съпруг, семейство. Какво друго ми трябва? От време на време прелиствам албумите, където съм на различни симпозиуми на срещи със светила в науката и ми става забавно. Сякаш това е животът на някаква друга Светлана, която няма нищо общо с кокетната и безгрижна жена, която съм сега.

Светлана Т., Страсбург, Франция, 43 г.

Източник: „Журнал“

vitamin_b17_complex_rak_bodilax_zapek_otslabvane_ured_za_srebarna_voda_D-r_Silver_
trenajorni_ochila_D-r_Vijan_dalekogledstvo_kasogledstvo_katarakta
lula_inhalator_astma_kihane_kashlica_himalayska_sol_magic_belt_kolan_bolka_kryst_grabhidro_helt_alkalna_voda_srebarna_vodainderma_psoriazis_kojni_problemi

Магазин за красота и здраве

Прочетете още:

Добавете коментар