Завръщането на „Танцуващата Мери“

Въпреки твърдението, че мъртвите не се завръщат, редица примери потвърждават, че някои от тях редовно посещават нашия свят

При това не във вид на фантоми, а напълно материално. Наистина, тази материалност се Дължи на неизвестни засега на науката способности на медиума, призоваващ дадената същност от небитието. Единственото, което е установено експериментално, е намаляването на теглото на медиума по време на сеанса и съответното увеличение на теглото на материализиралия се фантом.

Зафиксирани са обаче редица случаи, когато починалите се появяват спонтанно, а след това също така спонтанно изчезват. При това този феномен се наблюдава многократно.

Подобен е примерът с „Танцуващата Мери“. Животът й, като на повечето подобни „възвращенци“, завършва рано и внезапно. През 1928 г. 20-годишната Мери, облечена в бална рокля и пантофки, се появява в известния танцувален клуб „О, Хенри Болдъм“, разположен в предградието на Чикаго Уилоу Спринт. Това с нищо незабележително събитие се превръща в съвременна чикагска легенда. Според нея, след конфликт със своя кавалер девойката изскача в мразовитата вечер на улицата само по рокля с намерение да спре кола, и попада под профучаващ автомобил. Тя е погребана в балния си тоалет в намиращото се в съседство католическо гробище „Резерекшън“.

Явно, Мери много обича да танцува приживе, и оттогава започва редовно да се появява в балните, зали в близост до мястото на гибелта й. Една от тези срещи подробно е описана от някой си Джери Палус през 1939 г. Той току-що се е върнал по родните места и нищо не е чувал за „танцуващата Мери”. Една зимна вечер отива в „Либърти Гроф Хол“, където среща симпатична блондинка.

Учудва го фактът, че ръцете й са студени, сякаш девойката току-що е влязла от улицата. А когато в края на вечерта решава да я целуне, устните й са още по-студени. Когато танците приключват, девойката го моли да я откара в дома й, като посочва адреса. Но когато минават покрай вратата на гробището „Резерекшън“, тя казва само: „Трябва да сляза, но ти не ме следвай“. Пред очите на Палус девойката изтичва към вратата на гробищата и сякаш се разтваря във въздуха.

Десет години по-късно младият пилот на двумоторен пътнически самолет „Дъглас“ Ед Уели с огромни усилия приземява самолета си с един работещ мотор. Кацането е твърдо, но се разминава без жертви. Ед разполага с няколко свободни дни и със свои приятели от местните
отиват на танци с надеждата да се запознае с някое момиче. Там младежите срещат Мери, която им се струва доста старомодно облечена. След танците тя ги моли да я откарат до дома й и Ед и приятелите му са поразени, че девойката излиза на улицата само по рокля. И отново следва молба да спрат колата до гробището и да не я изпращат. Но летците, изрядно подпийнали, не се вслушват и тръгват след нея. Девойката буквално изчезва, когато стига вратата на гробищния парк, а на решетките виси голям катинар…

В края на януари 1979 г. във вестник „Чикаго трибюн“ е публикуван разказът на шофьор на такси, който в студената януарска нощ вижда до един магазин девойка в бална рокля. „Тя стоеше до входа без палто, не махаше с ръка, а само , погледна към колата
ми. Разбира се, спрях, като помислих, че има проблеми с транспорта. Тя мълчаливо седна на предната седалка. Изглеждаше на около 20 години. По пътя беше мълчалива и само веднъж отбеляза: „Тази година снегът рано заваля“. След две мили каза: „Тук“. Спрях, но не видях никаква къща. Когато се обърнах към нея, вече я нямаше, а вратата на колата не беше отваряна!“.

В началото на 90-те години на миналия век група „ловци на привидения“ дежурят на гробището, надявайки се да засекат завръщането на „Танцуващата Мери“. През 1996 г., известният рокпевец Ян Хънтър пише песента „Възкръсването на Мери, която влиза в албума му…