Когато сме малки, нашите бащи са нашите герои
Те ни пазят да не паднем от люлката, поемат от мама и от нас тежките торби, управляват автомобила. Изобщо, изглежда ни така, сякаш бащите ни управляват света. Това ги прави ненадминати по сила и власт в нашите очи.
Когато пораснем и понатрупаме опит, виждаме, че бащите ни са хора като всички други. Понякога падат и им е трудно да се изправят. Или пък са си такива – слабохарактерни, инертни, страхливи. В една възраст, в която имаме най-много нужда от опори, осъзнаваме, че няма перфектни хора и даже нашите герои от детството изобщо не са никакви герои.
Ако и твоят баща е такъв, сигурно се бунтуваш и страдаш. Сигурно той те дразни и губиш уважение към него. Съвсем нормално е да преминаваш през това. То е подобно на фазата, в която разбираме, че няма Дядо Коледа. Сърдити сме, че са ни лъгали, и ни се иска да изтрием Коледа от календара. Но след това порастваме и осъзнаваме, че липсата на Дядо Коледа не прави Коледата по-малко весел празник и дори не намалява броя на подаръците.
Същото ще бъде и с баща ти. След като се разбунтуваш, че той е един загубеняк (в твоите очи), ще го приемеш. Имаш избор на поведение – или доказваш на баща си, че си по-силен/ а личност от него и го изваждаш от дупката, в която смяташ, че той се намира, или си взимаш урока и ставаш различен/а.
Не забравяй: дори и баща ти е нормален човек и има своите слабости, пише „Всичко за семейството“. Днес може да не вярваш, но когато си възрастен, да паднеш може да се случи и на теб. Затова е по-добре още отсега да се научиш как се подава ръка. Може един ден да се наложи да научиш на това своето дете.
Leave a reply