Не ме бие, но думите му са като отрова!

Външно ние сме като всички добри семейства. Той е успешен, аз имам добра работа, печелим повече, отколкото средностатистическите семейства. Имаме две деца, които учат в престижно, частно училище, апартамент в затворен комплекс и още един в Слънчев бряг. Би трябвало да съм щастлива, но не съм, защото съм жертва на мъж – насилник.
Не, той не ме бие, всъщност не ме е докосвал никога с пръст, но думите му са като отрова.

Аз и Николай се запознахме в университета, където следвахме право. Започнахме да излизаме заедно, харесваше ми да съм с него, даваше усещането за стабилност. В началото ми харесваше това, че той винаги взимаше решенията за двамата, чувствах се закриляна. В ресторантите избираше какво да поръчаме, помагаше ми дори в плановете за ученето и взимането на лекции. Когато завършихме, сватбата беше естественото решение, ходехме вече 3 години. Родителите ни помогнаха за апартамент, роди се първото дете, някъде тогава усетих, че постепенно съм се изолирала от приятелите си, които той винаги критикуваше и твърдеше, че ми влияят зле.

Докато потъвах в грижите за детето, не обръщах внимание на критиките му, които ставаха все повече. Обвиняваше ме, че не се обличам добре, че не готвя като другите жени, започна да обижда, наричаше ме „мърла“, „повлекана“, постепенно така ме смачка, че повярвах колко лош човек съм. Прибираше се от работа и започваше, разказваше ми за красивите си колежки, твърдеше, че е с мен от милост и заради децата. Печелехме почти еднакво, но той ме убеждаваше, че без него съм нула, нищо. Така живеем вече 17 години. Аз съм адвокат и в работата все още не ми личи за словесното насилие, което преживявам всеки ден. Но вече не съм същата, няма живец, не мога и да го напусна заради децата.

Страх ме е, че няма да се справя, понякога си мисля, че наистина е прав и може би не заслужавам това да живея с мъж като него. Но друг път си казвам, че ако продължа така, ще се срина. Да, той не ме бие, но лошите му думи са много повече от физическо насилие. Разяждат ме отвътре и се чувствам наистина нещастна.

Имам нужда от помощ, но вече не вярвам, че има и друг живот. В който няма да бъда непрекъснато обиждана и смачквана.

Марина Н., 35 години, София