Късно осъзнах, че съм посветила живота си на илюзии, които не струват нищо
Аз съм кариеристка, признавам си. Още от малка знаех точно какво и как да направя, така че да получа това, което искам. Знаех и какво ще работя, знаех какво трябва да завърша преди това, за да постигна всичко.
Исках да бъда адвокат, но не по наказателни дела, а по-скоро фирмено право, защото там бяха повечето пари. А аз не исках да съм бедна като родителите си.
Всичко се получи, както си го представях. Завърших, бързо се уредих в една кантора и растях в йерархията. Може би, защото не исках да имам връзка с никого, не излизах почти и отделях всичкото си време на работата. Когато другите се забавляваха, аз доказвах лоялност и е нормално, че шефовете ми ме забелязаха. Предложиха ми по-висок пост, работех още повече. Парите бяха много повече. Скоро можех да си купя всичко, за което съм мечтала, но някак си нямах време за удоволствия. Радвах се само, когато се връщах в родния си град. Защото тогава всички можеха да видят разликата в стандарта и наистина завиждаха, а аз знаех, че родителите ми се гордеят с мен… или поне така си мислят. До преди година. Пак бях при родителите ми, излязохме да се разходим, случайно срещнахме моя съученичка. Изглеждаше някак особено щастлива, сякаш грееше. Държеше за ръка сина си, съпругът й беше с тях и тогава нещо ме сряза. Дадох си сметка, че всъщност съм губила през целия си живот. Много плаках онази вечер – да осъзнаеш, че илюзиите ти са пропаднали, разбили са се.
Сега отново ходя на същата работа, в същата кантора, но сякаш гледам на всичко с други очи. И осъзнавам как дори и чистачката в офиса е по-щастлива от мен. Защото съм сама и през целия си живот съм мислила, че най-важна е работата. Но тя вече не ми носи удовлетворение.
Стела Маринова, 36 години, София
Leave a reply