Разумна жена съм и се стремях да преценя всяко начинание в живота си от всички страни. Съпругът ми пък е много наивен и емоционален.
Парите излитат
Тайно му се надсмивах, но и малко се срамувах, защото му слагах рога. И то не с кого да е, ами със съпруга на сестра ми – с баджанака му, с когото винаги бяха заедно. Ама такъв е животът – и да изневеряваш, и да не изневеряваш, краят е един и същ.
Та с морала си не се гордея ама гордостта ми бяха правилните решения за използването на семейния ни бюджет. Не се лишавахме от нищо, не закъсвахме за пари и успявахме да заделим по нещо за черни дни. На няколко пъти Станчо ни предложи да станем съдружници с него. Той имаше складове за строителни материали и, общо взето, бизнесът му вървеше. Но аз не се решавах, въпреки че си имахме нашата мръсна тайна. Мърсуването обаче няма нищо общо с разума, особено когато става дума за пари.
Една вечер вкъщи дойдоха сестра ми и Станчо и ни помолиха да им дадем заем 20 000 лева за две години. Щели да ни ги върнат на месечни вноски с по 20 процента лихва Станчо намерил много евтин чамов материал от Родопите. Щял да го продаде на тройно по-висока цена и така и той, и ние да спечелим. Банките не му давали кредит, защото имал да изплаща складовата си база. Аз направих сметката и казах, че съм съгласна. Съпругът ми обаче, който уж вярваше на всичките си познати, се опъна.
Не се знаело какво може да се случи утре в несигурното време, в което живеем. Но Станчо продължи:
Времето наистина е несигурно, ама аз съм сигурен – имам за над сто хиляди лева база и в нея строителни материали за още толкова. Ако нещо стане, парите са в склада.
Мъж ми каза, че трябва да помислим ден-два. Сестра ми и Станчо си тръгнаха видимо обидени от недоверието. А аз попитах съпруга си каква е причината за отказа му. Отвърна ми, че чувал напоследък, че Станчо има доста дългове. Аз обаче го отрязах, че така говорят за всеки бизнесмен. И че съм направила някои сметки, според които ние само ще спечелим. Тогава моят омекна и каза, че щом аз съм съгласна, е съгласен и той.
На другия ден се обадих на сестра си и после отидох и в склада при Станчо. И там, на дивана в офиса му, сключихме договора…
Няколко месеца поред той връщаше на вноски парите с уговорената лихва. А през лятото ни поканиха да отидем заедно на круиз. Моят като чу цената и се отказа.
Заем взима, а на круизи ще ходи. Не го разбирам това…
Не го разбираш, защото не знаеш колко печели. Пък като не знаеш колко печели, не можеш да го питаш колко харчи – казах му.
Мина месецът, но сестра ми и Станчо не се върнаха. Почнахме да питаме какво е станало, обаче никой нищо не знаеше. Мъжът ми започна да ме обвинява за дадените пари и да ми казва разни цинични поговорки за лакомията и алчността. На другия месец прочетохме, че банката продава на търг складовата база, заедно със строителните материали на Станчо. Моят всеки ден уж на себе си говореше: „Лаком задник два такова го таковат…“ Не смеех нищо да му отвърна, защото за мен това беше вярно и в пряк, и в преносен смисъл. От нерви се самоизяждах. Отслабнах десетина килограма и се обвинявах за всичко.
И тъкмо бях ударила дъното на депресията ми позвъни Ваня – моя приятелка от детските години. Едва говореше и аз я попитах:
– И теб ли те хвана този гаден вирус, който ме тормози вече почти месец?
– Не, Тинче, не е вирусът, ракът ме хвана…
= Как така рак, не може ли да се оперираш, да се лекуваш?
= Не може, късно съм го усетила. Обаждам ти се да знаеш, че ако скоро дрънне камбаната, ще е за мене.
Ваня заплака и затвори телефона Аз плаках почти час. След това се изкъпах, облякох най-хубавата си рокля, обух най-хубавите си обувки, направих си прическата и излязох с царствена походка. Усещах по тялото си разсъбличащите погледи на мъжете, забравих за изгубените пари. Бях доволна, че съм жива, че съм харесвана. Нищо друго не ми трябваше, защото никой не знае какво може да му се случи утре.
Тинка
Leave a reply