Напоследък често си мисля какви шеги си прави понякога съдбата и как ни поставя в ситуации, които отнемат съня ни и ни връщат към отдавна забравени спомени. Може би защото Зорница, с която се знаем от студентските години, ми разказа историята си. Ще ви я предам така, както я чух от нея.
Продължавам да го обичам
Винаги съм знаела, че Иво е голямата ми любов. Разбрах го в мига, в който се запознахме. Тогава бях на 24 и преди него имах и други гаджета, но никое от тях не ме беше вълнувало така още при запознанството ни. Той задържа ръката ми по-дълго от обикновеното и почувствах топлината му, която се разля и по моите вени. Не откъсваше очи от мен и погледът му сякаш прониза душата ми и се настани в сърцето ми. Почувствах, че се изчервявам, загубих ума и дума като някоя хлапачка, а се имах вече за опитна жена.
Когато сядахме на масата, Иво настоя да съм до него. Цяла вечер ми кавалерства, а когато си тръгвах, пожела да ме изпрати. Вървяхме пеша до квартирата ми, говорехме си така, все едно не се познавахме едва от няколко часа, а цял живот. Когато стигнахме до входа ми, той ме обърна към себе си, взе лицето ми в ръце и каза: „Един ден ще станеш моя жена!“ После ме целуна така, че дъхът ми спря. Обади ми се още на другия ден и… повече не се разделихме. С Иво имах чувството, че живея в романтичен филм.
Сутрин ме събуждаше със закуска в леглото. Изпращаше ми цветя в офиса, посипваше пътя към спалнята ни с листенца от рози, водеше ме на романтични места из цяла България. След три години обаче приказката свърши и краят й не беше красив. Разделихме се, не питай защо. Ще ти кажа само, че аз бях виновна.
Цяла година след това не погледнах мъж, но и не намерих в себе си сили и смелост да отида при Иво и да му кажа: „Прости ми, сгреших.“ След това обаче около мен се завъртя един колега на моята възраст. Беше мил и забавен. Започнах да излизам с него и когато след няколко месеца ми предложи да се оженим, приех. Не защото го обичах, а защото не исках да остана сама. Родих едно след друго двете ни деца и погледнато отстрани, сме чудесно семейство.
Съпругът ми е добър човек, но е някак безличен и скучен. Помага ми много, но никога не му идва наум да направи нещо различно, вълнуващо, взривяващо. Животът ми с него е сив и монотонен. Може би затова си направих профил в един от сайтовете за запознанства. Набързо отсях досадниците и продължих да си пиша само с един. Той сякаш беше в главата ми и четеше мислите ми, защото с него си довършвахме изреченията. Почувствах се отново на 24 и за пръв път от толкова време изпитах онова вълнение, което ме караше не да стъпвам, а да летя. Знаех, че това е любов. И колкото и да звучеше глупаво, този непознат ми беше по-близък от съпруга ми.
Писахме си повече от година и една вечер моят виртуален любим каза, че иска да ми изпрати снимката си. Чаках я с нетърпение, но когато я погледнах, изтръпнах, защото от монитора ме гледаше Иво. Да, слепоочията му бяха посребрени, беше леко наедрял, но очите му бяха същите. В онзи момент не можех да мисля – просто стоях и го гледах, а сълзите се търкаляха по бузите ми. Трябваше обаче бързо да се взема в ръце и да измисля каква снимка да му върна аз, защото не исках да разбира коя съм. Изпратих му снимка на братовчедка си, която от години живее в Канада. И когато той настоя да се видим, го излъгах, че след месец заминавам за Монреал със семейството си. След кратко мълчание Иво ми писа, че много съжалява.
Напомняла съм му на някого – на една жена, заради която така и не създал семейство. Помоли ме обаче да не го забравям и когато се устроя в Канада, отново да му пиша, защото вече съм станала част от него.
Не знам защо животът е така несправедлив и защо ми поднесе това – за втори път да се влюбя в един и същи мъж. Не мога обаче да му призная коя съм. Направя ли го, ще му дам напразни надежди и ще застраша семейството си. А не искам да го правя – нито децата, нито съпругът ми го заслужават. Затова тази любов ще си остане виртуална. Дотогава, докато Иво реши.
Leave a reply