С Константин бяхме съученици, седяхме на един чин и бяхме много влюбени. Но освен погледите, които си разменяхме, и няколко плахи целувки, така и нищо повече не се случи между нас. Не успях да изживея докрай своята първа любов.
После пътищата ни се пресичаха няколко пъти, но нито един от двама ни не призна чувствата си, които все още тлееха в сърцата ни. Последно се видяхме на една сватба – танцувахме, смяхме се и си направихме доста 
общи снимки. Но аз бях вече омъжена за Руси, а на Константин също му предстоеше да сключи брак с бъдещата си съпруга Ана.
Покрай грижите за децата и семейството забравих за него. След години, вече бях останала вдовица, чух от познати, че и неговата жена е починала, но така и не се срещнахме, докато случайността не ни събра отново.
Моят внук Иван имаше приятелка, за която щеше да се жени. Млада и умна, а най-вече голяма чаровница,
Лили ми хареса още щом я видях. Очите й бяха огромни и топли, сякаш ми бяха познати от някъде. Когато й го казах, тя се пошегува, че е одрала кожата на дядо си по бащина линия. Смях се от сърце с нея, а отдавна не ми се беше случвало.
Един ден Иван се появи у дома и ми заяви, че с Лили щели да ме водят на разходка. Искала да я закара на село да види дядо си и ме канели да отида с тях. Тъкмо сме щели да се опознаем. Истината беше, че в този момент хич не ми се пътуваше, ама за да не обидя децата, се съгласих и тръгнах. Пък и как можех да устоя на молбите на Лили и Иван? С тези две луди глави се чувствах и аз подмладена, дори не ми дотежа пътуването.
Когато стигнахме, Лили ми показа отдалече къщата на дядо си – с лозница, хубава градина и много цветя отпред. Посрещна ни усмихнат възрастен мъж, когото не разпознах, но той веднага ме попита: „Розе, това ти ли си?“ Господи, едва тогава разбрах, че беше Константин – моята младежка любов! Прегърнахме се както когато бяхме деца и той ме целуна по бузата. После той нареди масата под лозницата с плодове, сладка и сладкиши, направи и чай с ароматни билки, които сам бил събрал. Седнахме на двора и започнахме да превъртаме лентата на спомените назад в годините. По едно време на децата им стана скучно и тръгнаха да се разходят край близката рекичка, а ние с Константин не спряхме да си говорим, докато и двамата се уморихме. Тогава влязохме в къщата и не усетихме кога, седнали един до друг на дивана, сме заспали. Аз опряла глава на рамото му, а той – прегърнал ме нежно. По-сладка дрямка не съм имала.
Повечето време през двата дни, в които му гостувахме, младите ни оставяха насаме. С Константин си поплакахме, че така нелепо се разминахме в живота и пропуснахме много щастливи мигове, смяхме се над лудориите, които бяхме вършили като деца, и си държахме ръцете. В очите му виждах искрите на онази някогашна любов, която все още носехме в сърцата си.
Константин не спираше да ни глези с хубаво вино, току-що набрани от градината салати или домашно печено пиле. Аз правех палачинки и мекици за закуска, а Лили изпече страхотен кекс. Въобще прекарахме два чудесни дни в дома на Константин. На раздяла се прегърнахме и той въздъхна: „Е, Розе, сега поне ще има какво да си спомням, когато остана сам…“ Със сигурност и аз няма скоро да забравя вълнението, което изпитах от тази наша среща. Само се моля дано внуците ни изживеят всичко онова, което ние двамата пропуснахме.
Роза
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply