Майка ми имаше сестра – леля Снежа. Тя живееше сама в апартамента на баба и дядо и никога не се беше женила. Всички знаехме, че Никола, мъжът, за когото е трябвало да се омъжи, е заминал преди години на екскурзия в Италия и… не се върнал. Настоявал и леля ми да замине, но тя останала в България, защото била много привързана към родителите си. Двамата обаче водеха кореспонденция – той й пишеше два пъти в месеца, а тя на него – всеки ден. Чудех се защо не си говорят по телефона или по скайпа като всички нормални хора, но леля Снежа ми обясняваше, че разговорът минава и заминава – забравяш го, а писмото можеш да отвориш и прочетеш винаги когато искаш.
Този Никола идваше в България всяко лято и с леля ми се срещаха на морето. Тя заминаваше за Варна за седмица и се връщаше освежена и усмихната, но нито веднъж не го доведе в София. Самата тя отиде при него в Милано само три пъти за 20 години. Неговите писма осмисляха живота й и тя постоянно ги четеше.
Ядосвах се на този мъж, мразех го и не разбирах защо не дойде да я вземе и да я отведе със себе си. Чудех се и на нея – нима, когато обичаш някого, можеш да се задоволиш само с писмата му и със срещи веднъж годишно, и то само за седмица?
Подозирах, че въпросният Никола си има жена и деца в Милано и само мъти мозъка на леля ми, че я обича, и я обрича на самота. А тя беше красива жена и според мен не заслужаваше да пропилее живота си във въздишки и писане на писма до един лъжец. Непрекъснато я питах докога ще се погубва, а тя през смях ми отговаряше, че ние, днешните млади, никога няма да разберем какво е истинска любов – като тази, описана в книгите.
Преди няколко месеца леля внезапно почина. Оказа се, че е имала проблеми със сърцето, за които никой не е подозирал. Решихме, че е редно да уведомим и Никола за смъртта й, но нямахме негов телефон в Милано. Затова след погребението аз седнах и му написах едно писмо, като не пропуснах да му натякна, че ако имахме негов телефон, можехме да му звъннем и той да дойде да се прости с нея.
Какво беше изумлението ни, когато получихме колет от Милано. Но не от Никола, а от жена на име Мария – приятелка на леля от гимназията, която от години живеела там. Оказа се, че Никола е починал още първата година след оставането си в Милано и е погребан там. Но леля Снежа не могла да се примири със смъртта му и продължила да му пише писма. Не казала на родителите си и на мама за това, защото знаела, че ще настояват да продължи живота си без него, а тя не можела да си представи да има друг мъж. Затова започнала да пише и писма до себе си от негово име. Изпращала ги на приятелката си Мария, а тя ги връщала от Милано от името на Никола. И така – 20 години! А на снимките от Италия, които ни показваше леля Снежа, бил съседът на Мария.
Честно казано, и до ден днешен не разбирам това. То бива-бива любов, ама толкова години да пишеш до мъж, който отдавна е покойник, и до себе си от негово име, не е съвсем нормално. Дано поне сега са заедно.
Мила
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply