Здравейте!
Николай Хайтов има един разказ – „Гола съвест“. Много правдива история, направо ме стисна за гърлото, докато я четях. В нея се разказва за лъжата и алчността, които така са се вклинили в обществото ни, че чистата съвест вирее трудно по нашите земи.
Не съм работила кой знае колко години, все още съм млада и се боря за мечтата си в бъдеще да имам
Не трябва да им позволяваме да ни лъжат
собствен бизнес, но където и да попаднех, все лицемерие и лъжи срещах. Някои лъжи бяха „благородни“, други – незначителни, трети – осъдителни, а четвърти – направо противни. Правех каквото можех, за да не се оплитам в чуждите мрежи, но повечето пъти бях безсилна.
Гневях се, че без да искам, потъпквам принципите и морала си, но се чувствах принудена. Казвам „чувствах се“, а не „бях“, защото човек винаги има избор. Понякога той може да е между по-малкото и по-голямото зло, но винаги има. Аз също имах. За съжаление не бях и все още не съм толкова смела, колкото ми се иска.
Работата е там, че не познаваме законите и не сме научени да си търсим правата. Най-очебийният за мен пример е ситуацията на работното място. Много работодатели безсрамно лъжат за всичко, което ще ти дадат, но не се свенят да искат от теб да оставаш след работа, да работиш в почивните дни, да използваш лични вещи като служебни и т.н. И ние, горкичките, наплашени от безработицата българчета, си затваряме очите за несправедливостта, докато работим на граждански договор, вместо на трудов, или ни осигуряват на 4 часа, въпреки че сме на работа по осем и повече.
Ще кажете: „И какво да направя, като съм сам/а?“ Там е работата, скъпи приятели, че не сте сами. Лошото е, че страхът ни е стиснал за гърлата и не смеем да се съберем с колегите си, да обсъдим открито ситуацията. Да, все някой ще се отцепи от колектива, но, повярвайте ми, само общите усилия за промяна водят до такава.
Преди известно време мои колеги от съседен офис решиха заедно да спрат работа, докато шефът не им вдигне заплатите. И той го направи, защото нямаше нито време, нито възможност да търси нови служители, с които моментално да замести старите (работата им е такава, че не може да спре нито за ден). Пожелавам и на вас, и на себе си тяхната смелост и най-вече тяхната обединеност, за да покажем, че не може да ни тъпчат току-така. Обикновено си намираме оправдания, като най-честите са: „Твърде съм млад и нямам опит, не знам какво да кажа“, „Твърде съм стар, ще ме уволнят и няма кой да ме вземе пред пенсия“, „Как да се разправям с адвокати и съдии, нямам пари“ и прочие, и прочие.
Само че когато си знаеш правата и ги отстояваш, почти никога не се стига до съд, защото другата страна знае, че ще загуби, и както се казва, „се предава без бой“. Затова не се плашете от нацупени чиновници и ядосани шефове.
Мария
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply