Стела е от хората, които са се отрекли от живота си, за да помагат на другите. Споделяла ми е, че до 34-ата си година се е мислела за галеница на съдбата и никога не е предполагала, че един ден ще разбере какво е ад. Била пълна отличничка от първи до дванайсети клас и завършила училище със златен медал. После я приели право и до завършването на университета получавала само петици и шестици. След дипломирането се омъжила за свой колега и когато се родил синът им, били най-щастливото семейство на света. Тя гледала момченцето до третата година у дома и с нежелание тръгнала на работа. Не можела да се откъсне от своето съкровище.
Когато детето станало на 6, един ден й се обадили от детската градина. Съобщили й, че синът й е припаднал и го откарали в „Пирогов“. Тогава започнал кошмарът. Диагнозата, която чула, подкосила краката й, защото надежда за детето й нямало. През следващите 6 месеца тя неотлъчно била до него. Водела го по изследвания, дори обиколили няколко клиники в чужбина, но безуспешно. Един есенен ден, ненавършил още 7, синът й се превърнал в купчина пръст и надгробен камък. В този миг, в който и последната шепа пръст била хвърлена там, откъдето никой не се връща, животът сякаш си отишъл и от нея. Не виждала, не чувала, отказвала да се
Продължава да помага на онези, които имат нужда от нея
храни. Вцепенението продължило цели две години, когато съпругът й, който не могъл да понесе мъката на жена си, я напуснал. Не че не я обичал, решил, че нито може да й помогне, нито може повече да я гледа такава. Самотата сякаш я отрезвила. Тогава събрала всички играчки на момченцето си и ги занесла в една от клиниките, в която го лекували, и когато видяла очите на малките пациенти, на тръгване вече знаела какво ще прави оттук нататък.
Записала да учи за медицинска сестра. Късно й било вече да става докторка. Бързала да навакса пропуснатите две години от живота си и да подари всички, които й остават, на децата, които се нуждаят от лечение. Завършила и започнала в едно от тежките отделения на голяма болница. Независимо дали била на смяна или не, тя не си тръгвала от там. Денем и нощем стояла при своите рожби, както ги наричала. Давала всичко от себе си, за да облекчи страданията им, четяла им, разказвала им истории, които сама измисляла, усмихвала се и най-важното – давала им надежда и ги учела да обичат живота и да се борят за него. Помогнала на не едно дете с грижите, с добротата, с усмивката си, а малките и родителите им я наричали Нашият ангел. Тя самата вярвала, че е ангел – на живота, не на смъртта.
Когато я попитах докога ще я кара така и няма ли да помисли за себе си, ме погледна с недоумение. После каза, че така разбира живота – по начина, по който го живее, и друг не иска. А когато не е в състояние вече да се справя със задълженията си, ще отиде в някой приют и отново ще помага на хората в нужда. И добави: „Адът да изгубиш дете те обръща към болката на другите и забравяш за себе си.“
Leave a reply