Ожених се още като студентка и няколко години бях неописуемо щастлива, защото си мислех, че съм намерила най-прекрасния мъж на света. Слави беше кротък, нежен, сговорчив, трудолюбив. Двамата мечтаехме, като завършим, да се заселим някъде в провинцията, да си купим къща с двор и да си народим много дечица. Донякъде осъществихме мечтите си, но това „донякъде“ ми преобърна представите и за мъжа ми, и за късмета ми.
Свекърът и свекървата живееха в стара двуетажна къща и макар че имаха възможности, рязко се противопоставиха на мечтата ни да се отделим в самостоятелен дом. Според тях редно било да сме заедно. На горния етаж живееше големият брат на Слави – Георги, със семейството си. Ние се завряхме в една стая долу, при това ни беше дадена най-влажната, мрачна и студена стая, а бях вече бременна. Свекърва ми се опитваше да ме командва непрекъснато, все мърмореше и надничаше по хиляда пъти на ден, за да проверява какво правя, на обяд и вечеря на мен се сервираше все най-малката порция месо, най-рядкото на супата, най-изсъхналият край на хляба… Свекър ми, също като мъжа ми, беше кротък и послушен, той не се намесваше,
Къде сгреших?
просто нямаше думата. На всичкото отгоре Георги и цялото му семейство бяха свикнали по всяко време да слизат долу и да се чувстват като у дома си – взимаха разни вещи, без покана бъркаха в хладилника и хапваха каквото им харесаше. Понякога гледаха телевизия, сипваха си кафе или бира, сядаха на масата в хола на приказка и не ставаха до полунощ. Децата им дигаха аларма по цял ден на нашия етаж, играеха с топка, като я хвърляха срещу вратата, зад която живеехме със Слави и където понякога мъжът ми се опитваше да работи, а аз – да поспя. Неговата мекушавост се оказа толкова голяма, че нито любовта му към мен, нито здравото му чувство за реалност му помагаха да възроптае срещу това положение и да облекчи живота ни. Десет години останахме там, аз родих две деца и се състарих от ядове и тормоз. А бях най-хубавото момиче на випуска.
Когато свекърва ми и свекър ми се поболяха, легнаха на моите грижи, защото онези от горния етаж дигнаха ръце и казаха, че имали много ангажимент около децата и бизнеса си. И досега недоумявам как съм се справяла – болни хора, деца, мъж, работа… После родителите на Слави си отидоха един след друг, а нахалният му брат успя – с измама и наглост, да вземе по-големия дял от наследството, понеже мъжът ми не искаше да се кара с батко си. Най-после можехме – с помощта на родителите ми, които дадоха голяма сума пари – да си купим собствено жилище. Там, в новия апартамент, родих третия ни син. Мислех, че като се отделим, ще ми светне пред очите, но не стана баш така. Проблеми от всякакъв вид искаха здрава ръка и твърд характер, а Слави все се свиваше в черупката си на боязлив човек, който не обича да се кара с никого и предпочитала замълчи, отколкото да размаха юмрук. Постепенно, защото се чувствах незащитена и без опора, се промених така, че самата аз не можех да се позная – кавгаджийка, вечно намусена, остра, недоверчива…
Децата растяха и се присламчиха към баща си – все аз бях лошата, все аз се карах, изисквах и настоявах. Най-големият се забърка с една банда, едва го измъкнах, наложи се да продам наследствена земя, за да го отърва от дългове. Средният напусна училище, защото хормонално paзстройство го направи дебел и муден и там му се подигравали. Цял ден лежеше пред телевизора и не правеше нищо. Що сълзи пролях, за да го накарам поне средното си образование да завърши, но не успях. Най-малкият, изтърсака, доста разглезихме и ни се качи на главата. На 10 г. вече ни изнудваше за повече джобни, а на 15 тайно изнасяше и продаваше от вкъщи бижутата ми и инструментите на баща си, за да черпи компанията си, да се чувства ухажван от момичетата и уважаван от момчетата. Във всяко изпитание бях сам-сама. С годините Слави все повече се затваряше в някакъв свой свят, в който аз не бях допускана. В редките моменти, когато го нападах с обвинения и жалби, едва отронваше някоя отбранителна дума, наричаше ме „звяр, фелдфебел, тиранин, сатана, чудовище…“ Не можех да му простя, че когато се скарвахме, той отиваше у брат си – при същия, който ни ограби и който ни тормозеше години наред. И там навярно се оплакваше от мен, защото племенниците му престанаха да ме поздравяват за рождени дни и празници, но всеки път, когато отсъствах от вкъщи, довтасваха у нас и опразваха хладилника и ровеха из нещата ми.
Пенсионирах се поради болести, но продължих да работя, за да помагам на синовете си и да изплащам заема за жилището на големия, който междувременно се събра с една жена, която му роди две деца, а той после я изпъди. Ща не ща, всеки ден ходя до тях да наготвя, да почистя, да изпера. А сутрин се събуждам с мъка, защото ме боли всяка кост на тялото и всеки мускул, но няма как да се излежавам – не мога да си го позволя. Обръщам се назад и се питам: това ли исках да направя от живота си? Къде сгреших, какво не догледах?
От няколко месеца имам нови притеснения, които май ще ме довършат. Средният ми син е решил да вземе апартамента ни, кара ни да му го продадем фиктивно. Навярно е обещал на малкия нещо, защото онзи е съгласен – щял да живее в каравана. Купили са една съборетина на село и настояват да сме се преместили там с баща им, на чист въздух, да отглеждаме и ядем екологично чиста храна. Ние, дето не сме помирисвали село и не знаем как се държи мотика… Лошото е, че с годините силите ми намаляват, а Слави никога не е можел да им се изрепчи и да каже: „Не позволявам, не искам, не може!“ А ако падна на легло, как ще се съпротивлявам? Те ще ме грабнат с една торба парцали и ще ме хвърлят там, в паянтовата селска къща, където покривът тече и няма елементарни условия за живот.
Понякога си мисля, че някой ми е направил магия, иначе не мога да си обясня как и защо именно аз родих такива безчувствени деца.
Катерина
Разкажете ни и вие историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply