Омъжих се на 19 години и вярвах, че животът ми с Боян ще бъде прекрасен. Той беше на 27, беше луд по мен и ме правеше щастлива.
Десет години по-късно вече бях минала през всички кръгове на ада и се бях примирила, че никога няма да стана майка. Три години не забременях, но се надявах, че проблемът ми не е сериозен и лекарите ще ми помогнат. Стана ясно обаче, че нямам никакъв шанс. Един от докторите, вместо съвет, ми каза: не е толкова важно да родиш дете, колкото да го отгледаш и възпиташ. Много добре го разбрах, но за мен осиновяването не беше опция. С Боян дори не повдигахме този въпрос. Той виждаше колко се измъчвам и не ме притискаше. Сам предложи да се откажем от това ходене по мъките и да си живеем живота такъв, какъвто ни го е отредила съдбата. Звучеше нежно и хубаво, но изпитах страшна болка, все едно мъжът ми с всяка своя дума изтръгваше сърцето ми малко по малко. Пред него се съгласявах, но когато оставах сама, плачех и молех Господ за помощ. Когато не я получих, започнах да го обвинявам за нещастието си.
Една нощ останах сама – Боян беше в командировка, едва заспах и изведнъж се събудих като че ли от светкавица. Цялата треперех, седнах в леглото и все едно на стената срещу мен беше изписано „развод“. Това беше единственият начин да върна на Боян живота, който заслужава. Знаех, че той никога няма да ме изостави, тоест никога няма да е щастлив. Кой мъж не иска да бъде баща?! Трябваше му втори шанс и аз реших да му го дам.
Като съобщих на съпруга си какво съм решила, все едно го полях с леден душ. Първо опита да ме спре, после да ме убеди, че искам от него невъзможното. Отказах да го слушам, да го разбирам, да чакам да се съгласи. Бях категорична – колкото по-бързо го направим, толкова по-лесно ще е за двама ни и по-бързо ще забравим общото си минало. Помолих го да организира всичко и да не усложнява нещата. Съобщих му, че щом приключим с брака си, ще замина в Германия, където моя приятелка ще ми помогне да започна живота си отначало. Въпреки несъгласието на мъжа ми, нещата се развиха по моя план.
Три дни след прощалните думи за сбогом аз се качих на самолета и 9 години не стъпих в България. В чужбина нищо не беше такова, каквото го очаквах, но трудностите ме оставяха без сили и не мислех за преживяното преди. Само от време на време Боян се появяваше в сънищата ми, но делниците, в които трябваше да оцелявам, го изблъскваха някъде назад в паметта ми. Затова се заблудих, че вече съм го преживяла. В един момент си дадох сметка, че макар горе-долу да съм се устроила, не съм щастлива и реших пак да започна отначало. Най-тежкото беше, че в България нямаше при кого да се върна – майка ми беше починала, баща ми беше настанен в болнично заведение с пълна деменция, брат ми живееше в Щатите. Празният семеен апартамент изглеждаше зловещ, затова още на втория ден се преместих в къщата, която наследих от баба и дядо. В нея имаше толкова много работа, че за няколко седмици каталясах. На никого от старите приятели не се обадих.
В една топла вечер сякаш някой друг правеше всичко вместо мен – изкъпах се, облякох се и вместо да се отпусна с чаша вино, си взех чантата и излязох. Краката сами ме заведоха в квартала на Боян, пред неговия блок. И тогава като че ли усетих ритник в слънчевия сплит – видях бившия си мъж на детската площадка да люлее малко момченце… Старата забравена болка ме задуши, но ето – права съм била да го освободя, да се махна от живота му, да го оставя да си намери жена, която ще му роди дете. Толкова бях объркана, че не помръдвах. Не знам колко дълго съм стояла така, но той ме усети и се обърна. Може би трябваше да избягам, но останах срещу него като паметник.
Боян се приближи с детето на ръце – като че ли да ми покаже колко много то прилича на него. Беше жестоко. Мъникът ме огледа хубаво, после започна да го дърпа с малките си ръчички: „Чичо, чичо, коя е тази леля?“ Боян носеше… племенника си, сина на по-малкия му брат.
Оказа се, че двамата отново сме сами. Нито аз бях намерила друг смисъл в живота си, нито той – жена, която с любов да му роди дете. Събрахме се и повече от година сме заедно. Решихме да ремонтираме къщата на баба и дядо и да я направим място, където деца ще се занимават по интереси. Боян е инженер озеленител, може да им покаже колко са забавни математиката, рисуването и ботаниката. Аз ще ги уча да работят с глина, текстил и кожа. Една приятелка ще води нещо като литературен кръжок. Може би и за старото ми пиано ще има втора младост. А ние ще отгледаме много деца и така в старата къща ще заровим старата болка.
Радостина
Можете да споделите с нас историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply