Два дни преди рождения ден на приятелката ми реших да обиколя малкото пазарче в центъра на града с надеждата да й купя подарък, който да е съобразен с отънелия ми януарски бюджет, а в същото време да я зарадва. Главата ми гъмжеше от идеи, но цените ме стъписваха. Не забелязвах лицата на продавачите, пък и какво значение имаха те. Беше ми безпарично и тъжно.
Червеният цвят на няколко лалета спря погледа ми. Лалета през януари! Възможно ли е? Дребна женица с износено яке и шарена забрадка, явно усетила интереса ми, ги беше извадила от кофата. Не беше нахална, просто ги държеше. Вгледах се и ми се видя позната. Та това беше учителката 
ми по информатика инж. Игнатова!
Отдръпнах се, защото не знаех как да я заговоря, а така ми се искаше. Очите й бяха същите – големи и топли. Не исках да я притесня, и без това изглеждаше достатъчно смачкана. Постоях малко, събрах смелост и се върнах. Заговорих я, но тя не ме позна. Когато й казах, че съм нейна бивша ученичка, очите й се напълниха със сълзи. После тихо пророни: „Е, човек не подрежда съдбата си…“
Три години ми беше преподавала информатика, беше мила, добра и успя да ни запали с любовта към компютрите. Наричаше ги новите граждани на човечеството и ни уверяваше, че животът ще стане невъзможен без тях. Колко беше права!
Като дете учителката ни живяла бедно с трите си сестри. Бащата работел много, но парите все не стигали. Завършила за детска учителка и веднага се хванала на работа. После учила задочно за инженер. Тогава в градчето ни имаше завод за печатни платки и всички повтаряха, че в електрониката е бъдещето. Така и тя се запалила по програмирането. Промените обаче сринаха нейния свят. Компютрите „Правец“ излязоха от употреба, а заводът беше закрит. С него и специалността в училището ни, която инж. Игнатова преподаваше. Тя се върнала на село и отново станала детска учителка.
Сподели ми, че вече е пенсионерка. Взимала 260 лв и едва оцелявала. Затова през зимата отглеждала лалета в саксии в единствената топла стая в къщата си и ги носела на пазара, за да си помага. А през лятото събирала железа и хартия, които носела в пунктовете за вторични суровини…
Предния ден продала лалета и петте лева, които взела от тях, топлеха старческата й ръка. Щяла да ги даде на племенника си за именния му ден. Само той от всичките й роднини и приятели идвал да й отвори вратата и да я попита как е. Когато говореше за него, лицето й сияеше. Грейваше усмивката, която пазеше някъде дълбоко в душата си.
Платих цветето и си тръгнах. Мислех за нея, за себе си, за това какво ли ме очаква… Един ден.
Татяна
Leave a reply