Пише ви една отчаяна жена. От няколко месеца животът ми е потънал в мухъл и тиня. Дори душата ми е пропита с тях. Вече не мога нито да се шегувам, нито да се смея. Загубихме всичко, но най-вече загубихме надежда. Къщата ни, мебелите, животните, дори любимата ни котка изведнъж бяха пометени от внезапно дошлата вода.
Сигурно вече сте разбрали, че ние сме едно от българските семейства, които пострадаха от наводненията. При нас това се случи през есента, но и досега не сме се оправили. Пък и не виждам въобще някога да стане. Нямаше как да се зарадваме нито на коледните, нито на новогодишните празници. Макар че първо бяхме за седмица при сестрата на мъжа ми, а после 
при мой първи братовчед. За съжаление нямаме деца, които да се погрижат за нас. Пък и, да ви призная честно, понякога нощем, когато се събуждам от кошмара, който се повтаря отново и отново в съня ми, си казвам, че така е по-добре. Ние вече сме на възраст, ще си идем и толкова. След нас ще остане съборената ни къща и гадната миризма на тинята. Но ако имахме деца и внуци, щеше да е още по- страшно. Нали виждам какво е при съседите – родителите са ужасени, децата – уплашени и тъжни.
Често чувам някой да казва, че природата е стихия, страшна сила, неподвластна на човека. Така е, не мога да го отрека. Други пък твърдят, че ние, хората, сме виновни, защото сме разгневили Бога с лошотиите си. Злобата и завистта ни морят като страшна епидемия. Истината в нашия случай обаче е, че бедствието дойде в резултата на човешка вина и безхаберие. Преди години построиха язовири, които сега са почти безстопанствени. Изхвърлят боклуци в реката и те я затлачват, без да им пука за последствията. За какъв Божи гняв да говорим?!
Не пиша нито името си, нито адреса си. Не искам читателите да мислят, че прося милостиня. Не бих я приела. Давам си сметка, че в тези тежки времена малко са хората, които живеят добре и може да си позволят да откъснат от залъка си. Ала на кого по-напред да помогнат? Пострадалите като нас са толкова много! Не отричам, че и ние получихме помощи, но само с помощи не се живее.
Пиша ви просто защото искам да изплача болката си. Въпреки годините, на които сме, имахме планове, мечти дори, сега единствено се молим да оцелеем.
Една отчаяна жена
Можете да ни пишете на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply