Останах вдовица с дъщеричка – първокласничка. Дълго мислех, че никой и никога не би заместил моя мил съпруг, защото едва ли някой можеше да обича мен и детето ми колкото ни обичаше той.
Времето минаваше и аз постепенно се сближих с Ники от нашия отдел. Изпращаха ни често заедно по симпозиуми и в командировки и станахме повече от обикновени приятели и колеги. Той имаше моята съдба и също като мен имаше едно дете – Сашко, на 17 години. Много кротко, добре възпитано, усмихнато момче. Ники не делеше децата ни и с еднаква обич се отнасяше и към двете. Те също се сприятелиха.
Дистанцията между нас съвсем се скъси и решихме да заживеем заедно на семейни начала. Скоро след това аз забременях. Докторите казаха, че ще имаме момченце. Ники сияеше от радост – чакахме свое дете, плод на любовта ни! Той беше този, който пожела да отидем на село и да 
съобщим на родителите ми радостната новина. По същото време Сашко поиска от нас разрешение да празнува рождения ден на свой съученик в едно заведение. Съгласихме се, защото му имахме доверие и беше сериозен – нито пушеше, нито пиеше.
Гостуването при нашите изкарахме чудесно. Мама отрупа масата с различни ястия и питиета, защото поводът си струваше да се отбележи подобаващо. Останахме до късно и някъде към 3 сутринта потеглихме за града. Улиците още бяха безлюдни. На едно кръстовище, на зелен светофар, мъжът ми мина с доста голяма скорост и в последния момент забеляза някакъв младеж с качулка на тавата, приведен, с ръце в джобовете, който, клатушкайки се, премина ненадейно на червена за него светлина. Беше невъзможно Ники да спре. Чу се само силен трясък и момчето остана под гумите като смачкана парцалена топка. От удара аз забих със страшна сила глава в арматурното табло и повече не си спомням нищо. Колко време съм стояла така, не знам, но когато дойдох на себе си, видях, че мъжът ми е излязъл навън.
Беше обхванал главата си с двете си ръце и плачеше с глас. Без да обръщам внимание на кръвта, която течеше от носа ми, слязох и аз от колата. Ужасена разбрах, че прегазеното момче беше Сашко – нашето добро и обичано дете, на което толкова вярвахме! Той миришеше на алкохол и не дишаше.
В онази злокобна нощ ние загубихме и неговия пораснал син, и този, който беше на път да се роди. От удара ли, или от изживения стрес направих спонтанен аборт.
Това беше най-тъжният, най-тягостният, най-мъчителният ден в живота ни, удавен в толкова много сълзи…
Сашка
Leave a reply