По това време следвах медицина и нямах никакво време за личен живот.
Веднъж моята приятелка Соня насила ме накара да заминем през зимната ваканция. Тя имаше гадже, а той – приятел в Самоков, който живееше в прекрасна стара къща с градина. Наистина беше хубаво. В печката бумтеше истински огън, а в тигана се пържеха вкусни самоковски картофи, смесени с парченца сланина. Вечер се разхождахме с часове по заснежените улици, после до среднощ танцувахме на музиката на един старомоден касетофон. Домакинът ни Чавдар направи всичко, за да ни угажда. Постепенно прозрях, че Соня и нейният приятел ми бяха организирали клопка – искаха да ме загаджат с момчето. Нищо лошо, като си помислиш. А и него си го биваше – млад инженер, със самостоятелно жилище, с добри обноски и приятен характер.
Върнахме се в София и лека-полека нещата започнаха да се случват – аз пътувах до Самоков, Чавдар идваше в София. И дойде време да го заведа у дома и да го представя на родителите си, които тогава живееха в Бургас. Една петъчна вечер хванахме влака с Чавдар и пристигнахме на гости на нашите. Както е редно, те го разпитаха „до дупка“. Така на тази вечеря и аз за пръв път разбрах, че родителите му са починали един след друг, и двамата – от рак. На другия ден родителите ми се държаха малко хладно и резервирано към Чавдар, но си казах, че така ми се струва. Прибрахме се в 
София и само след седмица получих писмо от майка си, в което накрая имаше подпис и от баща ми, т. е. те бяха на едно мнение – не задълбочавай тази връзка, а най-добре разкарай това момче веднага! Защото, по всяка вероятност, по наследство и той е предразположен към лошата болест, не ти трябват такива преживявания. Пък и ако ще имаш деца от него, това не е без значение.
Послушах ги, макар че ми беше много тежко. Харесвах Чавдар и все по-често си мислех как ще се оженим, кои приятели ще поканим за кумове, къде ще направим сватбата… На всичкото отгоре трябваше нещо да го излъжа, не можех да му кажа истината в очите.
Минаха години. Така и не се омъжих, защото не срещнах друг човек като Чавдар. Върнах се в Бургас да работя, а и да гледам родителите си. Първо майка ми, а после баща ми се разболяха, в крайна сметка и двамата си отидоха от рак.
Сега съм съвсем сама и понякога нощем дълго не мога да заспя. Мисля си за Чавдар и мокря възглавницата. Дали пък някой отгоре, някой могъщ и отмъстителен, не ми го връща заради коравосърдечието, с което пропъдих милото момче? И се питам – ужасена и паникьосана – докъде ще продължи това връщане, ще има ли край?
Ралица
Пишете ни на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply