Зорница беше от жените, които никога и никъде не остават незабелязани. Знаеше колко е красива и много се кефеше, като гледаше как на мъжете очите им изтичаха по нея. Вярваше, че може с всеки да си играе и да върти на малкия си пръст и заклет ерген, и женкар от класа. Не беше обаче мой тип, не си падам по хищни мадами. Може би точно защото усещаше, че й се изплъзвам, тя се залепи за мен.
Една вечер Зорница цъфна на входната ми врата. Хвърли се на врата ми, прегръщаше ме силно, повтаряше, че ме обича истински, както никого и никога досега не е обичала. Не се усетих кога влезе с мен у нас, как стигнахме до хола, как ме събори на дивана. Всичко нататък се случи много бързо – последва първата нейна клетва в любов и вярност, първият сериозен разговор за брак.
След като се оженихме и особено след като забременя, Зорница много се промени. Беше станала дори по-красива отпреди, но това не я успокояваше. Беше все така красива, а казваше, че се чувства грозна и дебела. Сърдеше се за щяло и нещяло. Започна да прави скандали за дреболии… Всичко това си обяснявах с бременността й, със скуката вкъщи, с липсата на купони, дискотеки и гости. Нещата обаче излязоха извън контрол една вечер, когато излязох от банята и я 
заварих да рови в телефона ми. Това на никого не го бях позволявал, жена ми нямаше как да е изключение. Бях я предупредил, че телефонът, компютърът и бюрото ми не се пипат.
Зорница бързо се окопити и зарони сълзи, защото тя толкова ме обичала, но знаела, че й изневерявам. Попитах я откъде е толкова сигурна. Тя започна да говори пълни глупости: закъснявал съм от работа, купувал съм си нови дрехи, имал съм повече парфюми от нея… Опитах да я успокоя, после я поглезих в банята, накрая се любихме дълго и нежно. Много пъти й казах, че я обичам.
Жена ми се успокои, но за кратко. Ревността й беше колкото безпочвена, толкова отчаяна и скандална. Накрая и моето търпение се изчерпи и й обясних, че съм уморен от безкрайните й подозрения, обвинения и следене. Тя си знаеше своето – който обича, ревнува. За мен обаче не е така. Не зная колко дълго още мога да понеса вилицата, която тя се опитва да сложи на врата ми. Страх ме е да си помисля и какво ме чака, след като, дай Боже, се роди бебето. Дано Зорница се укроти, иначе… жална ми майка!
Мартин
Leave a reply