Това е една история за любов, омраза, страх и отмъщение, която ми разказа моя близка.
Когато Надя се влюбила в Георги, много добре знаела, че е женен. Но както е известно, никой не може да заповядва на сърцето си. Той също харесвал младата си колежка, но не давал вид, че я желае, защото много добре знаел, че една погрешна стъпка и забъркване в любовна афера с подчинена може да му коства мястото. Само че каквото има да става, то става. На едно служебно събиране след повече алкохол и танци Георги тръгнал да изпраща Надя и по пътя тя му признала чувствата си. Той я прегърнал, целунал я и… останал да пренощува при нея. Била луда нощ, в която и двамата разбрали, че повече не могат един без друг. Последвали и други срещи. На Георги не му било трудно да лъже вкъщи, че е в командировка, и съпругата му вярвала. Надя се носела на крилете на щастието и не я интересувало, че любимият мъж отделя малко от времето си за нея. Стигали й откраднатите нощи, нежните есемеси, милите думи и уверенията, че е единствена за него. Нито веднъж не му досадила, не му намекнала, че иска по-дълго да са заедно. Разбирала го, пазела го от клюките в офиса и нямала никакво намерение да иска той да се разведе, защото знаела, че за него семейството му е свещено.
Четири години след началото на тайната им връзка Надя забременяла. Сърцето й се свило и от радост, защото най-много от всичко на света искала дете от Георги. Когато му казала новината, той изпаднал в паника. Изплашил се, защото помислил, че Надя ще започне да го изнудва – да признае детето, да я повиши в службата, да му иска пари. И през ум не му минало, че тя просто го обича – чисто и искрено, и за нищо на света няма да му навреди. И вместо да поговори с нея като истински мъж, я заплашил, че ако не махне детето, ще направи всичко възможно да вгорчи живота й. Надя го гледала и не можела да познае в разгневения мъж нежния допреди часове любовник, който я уверявал, че я обича повече от себе си дори. Без да му каже и дума, само посочила вратата на апартамента си. На другия ден отишла на работа, както обикновено. В чекмеджето на бюрото й обаче я чакало заплашително писмо от Георги, в което отново я убеждавал да махне детето, иначе лошо й се пише. А след три дни й връчили заповед за уволнение поради несправяне със служебните задължения.
Тръгнала си от фирмата наранена и огорчена. Не й тежало, че я изгонили с измислен повод, боляло я от отношението на Георги към нея. И макар че се разочаровала от бащата, решила, че ще роди детето си. Само че с характеристиката, която й дали след уволнението, й било трудно да си намери работа по специалността. Започнала като продавачка в един магазин за хранителни стоки, за да може да получи майчинство. Родителите й отказали да я приемат у дома, защото лепнала петно на името им. Не могли да се примирят, че дъщеря им чака извънбрачно дете.
Така на Надя й се наложило сама да отгледа сина си Петър, който се родил в един студен януарски ден. Отхвърлена от всички, тя плачела в студената си квартира и притискала малкото същество до сърцето си. Буквално му отдала себе си и въпреки трудностите, успяла да го отгледа. От тревогите и притесненията обаче заболяла тежко и когато момчето било на 19, починала. Малко преди смъртта си, по негово настояване, му казала кой е баща му. На гроба й Петър се заклел да отмъсти на баща си и на семейството му, задето обрекъл Надя да живее в мизерия.
Петър бил умен и упорит. Работел и учел и успял да завърши висше образование. После започнал работа при баща си, без да му каже кой е, и малко по малко започнал да подкопава авторитета му, докато накрая станало така, че уволнили Георги малко преди да се пенсионира. Чак когато постигнал целта си, Петър се представил на баща си. Проклел го до края на дните си да не може да заспи и да помни Надя и детето й, чийто живот е съсипал. Дали заради клетвата на извънбрачния си син или поради друга причина, но Георги наистина изгубил съня си и смъртта го покосила само след половин година. Петър отишъл на погребението и когато церемонията приключила, посетил и гроба на майка си. Оставил й огромен букет с червени рози и й казал: „Вече наистина можеш да почиваш спокойно! Отмъстих за теб!“ А малко преди да си тръгне, на паметника на Надя кацнал бял гълъб. Петър го приел като знак, че майка му му благодари. А дали наистина е било така – никой не може да каже.
Leave a reply