Бях буйна тийнейджърка, вечно в конфликт с разведената си майка, досадната си леля, отвратително сериозния си брат, гадните даскали и подлите съученички. Почти напук, а и за да избягам от контрола на роднините, се омъжих за Тишо на 20 години,
На 21 вече бях бременна и отчаяна от капана, в който се набутах по свое собствено желание. Бях се обвързала с един хлапак, изцяло зависим от баща пияница и мързелива майка. Тишо не беше мъж, а пикльо, който се чудеше къде да си завре онази работа. Знаех, че и той си пийва, но колко яко прави компания на свекъра, разбрах чак след сватбата. После ме лигавеше в леглото, без да се сеща, колко е противен.
Когато родих дъщеря си, за кратко бях поне доволна да се грижа за същество, което бе мое миниатюрно копие. За съжаление приличаше на мен не само физически, а и по инатливия си нрав. Постоянно правеше бели, не чуваше забележките ми, растеше непокорна и конфликтна – повече и от мен. Щом тръгна на училище, се разведох с баща й и се пренесох в наследената от леля гарсониера, за да се отърва от грижите по мъжа си и шантавите му родители. С цялата си душа ненавиждах Тишо, който висеше пред кварталните кръчми и чакаше някой авер да го почерпи.
Докато дъщеря ми учеше, ходех само с женени мъже – беше по-безопасно. Винаги можех да изритам поредния 
любовник, като го заплаша, че сама ще се обадя на жена му. На два пъти наистина се наложи да изиграя този номер, защото онези настояваха да живеем заедно, а аз не исках да търпя край себе си навлеци. Но това, че изстисквах мъжете като лимони и ги връщах на жените им, си имаше цена – след всяка връзка се чувствах все по-изхабена и по-уморена. Малко по малко загубих надежда, че е възможно да срещна стойностен мъж.
В самотата си допуснах грешка – вкопчих се в дъщеря си в най-неподходящия период от живота й и тя избяга от мен! Хвана се с един наркоман и замина с него в чужбина, без да завърши дори гимназия. Нито се връща, нито се обажда – все едно не съм отгледала дете. Що сълзи пролях заради нея! Майка ми почина, брат ми се ожени и ми се обажда само за Коледа, на Цветница и за рождения ми ден. Три години, след като погреба родителите си, и Тишо, който съвсем се пропи, също умря. Дъщеря ми дори не знае, че е наследничка на апартамента им.
Чак когато се отървах от всички, които тровеха живота ми, сякаш си върнах младостта. Записах се в клуб планинари, с които започнах да катеря планините. В началото ми беше трудно, но след упорити тренировки разбрах, че мога да се справя с всякакъв маршрут. Точно упорството ми, да не кажа инатът, впечатли Любо – душата на компанията. След два месеца вече бяхме двойка, а след още три – заживяхме в неговия дом и се оженихме. Всичко правехме заедно – ходехме по планините, готвехме, пътувахме с колата му в чужбина, пеехме в дует. И той имаше зад гърба си брак с алкохоличка, затова нямаше нужда да му обяснявам какъв кошмар е бил животът ми с Тишо, какво ми е липсвало и колко силно искам да наваксам пропуснатото.
Щастието ми с Любо обаче продължи само пет години. Съпругът ми почина внезапно по време на спасителна акция в планината. Докато спасяваше закъсали планинари, моят любим загина – заради небрежността и безотговорността на други. Още не мога да повярвам, че никога (каква отчайваща дума само) няма да влезе в стаята, няма да сготви любимите ни „кюфтенца с изненада“, няма да запее „нашата песен“…
Седя на неговото място в кухнята – така май ми е малко по-топло, и подреждам спомените си. Само тези с Любо са радостни. Всичко преди него е мрак и мъгла… Как да преживея тази загуба? Оттук нататък нищо няма смисъл.
Маргарита
Leave a reply