Казват, че хората постоянно допускат едни и същи грешки. Не знам за другите, но за мен това правило важи с пълна сила. Откакто се помня, се влюбвам все в безсърдечни мъже, после страдам, рева, заклевам се пред себе си, че вече ще внимавам, и така до… следващия, когото се втурвам да спасявам, закопавайки себе си.
Всичко тръгна още в гимназията, когато се влюбих за пръв път. Коста беше от типа лоши момчета и аз бях единствената, която го защитаваше, каквото и да направеше. Убеждавах останалите, че той изобщо не е лош, а поведението му е просто реакция срещу света, който не го разбира. Коста ме целуваше и твърдеше, че само аз го разбирам. Всичко приключи с това, че той отне девствеността ми малко преди да завършим 10 клас и веднага изгуби интерес към мен. Когато го попитах защо не ме обича вече, той отвърна, че не помни да ми е говорил за любов и да ми се врича във вечна вярност. После помоли да не му досаждам повече, защото си има готино гадже, далеч по-опитно от мен. Трябваха ми цели 4 години, за да преглътна и да забравя обидата. И вместо да си взема поука, се заех да спасявам поредния неудачник – Валентин, мой колега от университета.
Той беше прекъсвал следването си няколко пъти. Твърдеше, че преподавателите го късат, защото не могат да му простят, че е по-умен от тях. Май само аз му вярвах, затова реших да му помогна. За всеки изпит разработвах темите 
и му ги давах да ги учи наготово, правех и неговите проекти и курсови работи. Отслабнах с 10 кг, защото почти не спях, докато учех за двама. Благодарение на моята всеотдайност Валентин се дипломира, защото аз подготвих и дипломната му работа. Вече си представях как двамата ще се оженим и ще имаме прекрасни деца, но вместо това получих отрезвяващото: „Е, моето момиче, връщам се при нашите, защото там ме чака моята годеница. Благодаря ти, че ме избута до края и за хубавия секс! Пожелавам ти да си намериш някой свестен, който ще се грижи за теб!“ За Валентин страдах още 4 години.
Тогава се запознах с Тишо – новия колега във фирмата, в която работех. Вече се бях доказала в отдела си и знаех, че ме готвят за старши служител и по-висока заплата. Като ми казаха, че аз ще въведа Тишо в работата, се зарадвах, защото той беше голям симпатяга. Свали ме още на втората седмица и направо се пренесе при мен, защото беше от провинцията и още не си беше намерил постоянна квартира. Бях на седмото небе от щастие – най-после един свестен мъж в живота ми! Уви, след като живяхме заедно две години, Тишо не само ме измести от позицията ми във фирмата, ами и се ожени за дъщерята на шефа. Напуснах и стоях без работа 6 месеца. Почти не излизах от вкъщи и по цял ден плачех.
От депресията ме измъкна сестра ми, която ми помогна да започна във фирмата на свой познат. Предупреди ме оттук нататък, преди да се захвана с когото и да било, да я викам да го прецени тя. Казах й, че по-скоро бих отишла в манастир, отколкото да погледна мъж. И наистина, отдала съм се изцяло на работата си, но забелязвам, че напоследък Иван от съседния отдел ме гледа особено и ми се усмихва мило. Ако ме покани на среща, ще отида, но си обещавам, че този път няма да върша глупости, защото сгреша ли в преценката си още веднъж, вече наистина ще се затворя в манастир.
Сашка
Leave a reply