Да седна пред компютъра и да ви пиша ме предизвика снощната тиха вечеря с моя племенник Стоян и приятеля му Виктор. Тези момчета – на 22 и на 24 г., ми дадоха импулс да извикам чрез вас: Не ругайте младите. Не всички тормозят родителите си. Не всички пият и се дрогират. Не всички се бият и крадат. Ако нямахме толкова свестни деца, родът български отдавна да се е затрил. Говоря и за момичета и момчета, отгледани и възпитани в най-обърканото време – в последните 20-30 години.
Поканих двете момчета на вечеря, защото Стоян след броени дни заминаваше при майка си в Германия, а Виктор – в Дания, където му предстои магистратура. И двамата приеха с уговорката да не приготвям нищо специално. Като им отворих вратата, онемях от радост – единият носеше голям букет летни хризантеми, другият ми подаде бутилка бяло вино, любимото ми. Извиних се, че кучето може да им досажда, но и двамата му се радваха през цялата вечер. Стоян се пошегува, че ако не трябва да го пренася в багажното отделение на самолета, би го разходил до Мюнхен. Виктор си призна, че тяхната стара, почти 10-годишна сиамка Изабел ужасно му липсва и все си заминава със страх, дали ще я завари жива, като се върне. Знам, че лоши хора не се трогват от такива неща.
С племенника ми пихме кафе преди два дни. Не в луксозно заведение, а в квартала, на дървена пейка в стил Флинтстоун. Някой я е направил от дънера на съборено при летните бури дърво. Вярно, грубичко, но какво от това? Приятно и различно е. Сигурна съм, че е бил млад и силен човек.
Виктор пък ни напомни, че на „Цариградско шосе“ един мъж – за нас неизвестен, превърна ствола на отсечено дърво в скулптура. И аз съм го виждала – в началото сядаше на стол и работеше в основата, после се изправи и довърши композицията.
С момчетата поспорихме и на тема рап. Убеждаваха ме, че истината трябва да се казва в прав текст. Аз държах на своето – цинизмът не означава истина. След полунощ за n-ти път заедно гледахме филм – любим и на мен, и на тях. От него тръгна друг разговор – лесно е да направиш бебе, трудно е да бъдеш родител…
Когато ги изпратих, навън просветляваше. Душата ми беше пълна и не ми се спеше. Затова седнах на компютъра, за да ви пиша и помоля: не ругайте младите, ни ги слагайте всички под общ знаменател.
Нина
Скъпи читатели, можете да ни пишете на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply